Дейвид Керък вече знаеше, че има някой наблизо. Както винаги, щом надушеха непознати, кучетата ставаха неспокойни. От другата страна на долината отвъд стадото имаше някой, но поведението на кучетата сега говореше, че неканените гости са напуснали мястото.
Докато следваше стадото към езерото, Дейвид си мислеше, че кучетата са надушили някакви аборигени. От време на време те обикаляха из района и често искаха овнешко месо, което той винаги им даваше. Понякога те се скитаха в околностите ден-два, преди да му се обадят, и това, което беше се случило днес, не беше нищо ново.
Вероятността да бъде някой друг беше много малка. Въпреки че сега пасеше свое собствено стадо, Дейвид беше сигурен, че Пат Гарити ще го посети, за да донесе малко провизии и да види как вървят нещата, като жест на приятелство. Но той беше напуснал Уайамба едва преди няколко седмици, така че беше прекалено рано за Пат да идва и ако беше той, просто щеше да излезе с коня си и да мине през долината.
Когато овцете стигнаха до езерото, слънцето беше вече ниско, и те се струпаха около водата, като пиеха жадно. Кучетата се присъединиха към тях, и Дейвид, докато яздеше между овцете, навлезе във водата, за да напои коня си. След като прецени всички възможности, оставаше само една — непознатите биха могли да бъдат единствено разбойници, дошли да го убият и да откраднат овцете.
Това беше малко вероятно, тъй като фермата се намираше на стотици мили разстояние от местата, по които обикновено вилнееха разбойниците, но той си спомни за един случай, за който му беше разказал Пат. Преди много години, разбойници нападнали Пат и Майра с намерение да ги убият и да откраднат овцете. Пат тогава бил прострелян в крака, а Майра останала с дълбок белег на челото.
Като тичаха между овцете, кучетата подкараха стадото. Дейвид размаха камшика, яздейки около овцете, и кучетата заеха позициите си встрани по фланговете, докато стадото се движеше нагоре по хълма към кошарата. Докато го следваше, Дейвид продължаваше да си мисли, кои ли можеха да бъдат непознатите. По всяка вероятност кучетата бяха надушили аборигени, но вътрешният му глас го предупреждаваше дали не е и по-зловещия вариант.
Единадесета глава
— Къде се дяна всичко това? — ревеше Хинтън и удряше Александра. — Имаше толкова много сирене и сухари.
Александра избегна удара, като се отдръпна назад.
— Просто са изядени — протестираше тя. — Стигнаха само дотолкова.
— Не, ти си ги опропастила, това е станало! — крещеше той. — Ти си една проклета, негодна за нищо курва! За нищо не ставаш!
— Много хубаво, че са се свършили — измърмори Краули, — защото ми писна да ям само сирене и сухари. Хинтън, няма причини да не запалим огън и да сготвим нещо. Овцевъдът няма да го забележи.
Хинтън се колебаеше, оглеждайки се наоколо, застанал в края на дърветата покрай сухото дере, а в това време вече се смрачаваше. Сетне вдигна рамене и кимна в знак на съгласие.
— Хайде, давай — изръмжа той. — Може и така да е, но не искам голям огън. И няма да спъвате конете, вържете ги! Ако са жадни, ще искат да пият вода и може да тръгнат към долината, където онзи ще ги види.
Мъжете вързаха конете, докато Александра събираше съчки за огъня, след което извади съда за вода и торбите с храна. Няколко минути по-късно, докато огънят гореше в края на пясъчното корито на сухото дере, мъжете седнаха около него и започнаха да разговарят, а тя приготвяше храната. Беше останало съвсем малко от осоленото свинско, така че тя изпържи само няколко тънки парчета от него в тигана.
— И свинското е прахосала — изръмжа Хинтън, поглеждайки към тигана. — Но утре ще имаме всичкото овнешко на света, което можем да изядем.
Краули коментираше в знак на съгласие, сетне внезапно протегна ръка и ощипа грубо Александра по бедрото.
— Овнешкото няма да е единственото нещо, което ще имам утре — добави той, хилейки се похотливо.
Разбойниците завиха от смях, а Александра хапеше устни, за да не заплаче от болка, като се отдръпна от Краули.
— И за мен овнешкото няма да е единственото нещо, което ще имам утре — отбеляза щастливо и Снайвли.
— Ще си чакаш реда! — изкрещя Краули. — Ти ще вземеш каквото остане, когато аз свърша с нея, а то няма да е много.
— Ще ми стигне — отговори Снайвли, като хвърляше цинични погледи към Александра. — Докато е жива и здрава, аз съм доволен.