Мъжете отново се изсмяха грубиянски, а бедрото на Александра туптеше от болка и стомахът й се бунтуваше от страх и отвращение. Като свърши с готвенето и сервира храната, мъжете започнаха да обсъждат плана си как ще убият овцевъда и ще откарат овцете на изток. Александра се отмести встрани от огъня с чиния в ръка, след това я постави на земята, без да се докосне до нея, тъй като не можеше да сложи залък в устата си от притеснение и страх.
Докато слушаше разбойниците, тя си даде ясна сметка, че няма свой собствен план. Ако застанеше на страната на непознатия и се опълчеше срещу Хинтън и останалите, тя със сигурност беше обречена, освен ако и тримата не бъдат убити. Но овцевъдът беше сам срещу трима жестоки убийци и се намираше в изключително неизгодно положение. Тя трябваше да помогне на този човек да се пребори с престъпниците, но не знаеше какво да стори.
Помисли си, че дори и да бъдат убити разбойниците, тя може би щеше да размени трима жестоки мъчители с един, който нямаше да бъде по-добър от тях. От това, което бе чувала, някои от овцевъдите бяха безпътни и развратни. Тя се умисли за непознатия, като се чудеше дали го беше виждала преди, или може би той просто й напомняше на някого, когото беше срещала. След това отхвърли тази мисъл, тъй като нейният непосредствен проблем бяха разбойниците.
След като се нахраниха, тя отиде да прибере чиниите. Докато подреждаше съдовете и канчетата, Краули се протегна да я ощипе отново, а тя се дръпна встрани. Мъжете се запревиваха от смях.
— Чакай да видиш! Утре ще трябва да се мърдаш по-бързо, за да се измъкнеш от мен! — изрева той, усмихвайки се мрачно. След това се обърна към Хинтън: — Тя трябва да остане тук, докато се оправяме със скотовъда.
— Ъхъ, така трябва — съгласи се Хинтън. — Но за да сме сигурни, че няма да ни създаде грижи, ще я вържа като свиня, каквато е тя самата!
Александра отново се отдалечи от огъня. Като пестеше водата от стомната, тя миеше чиниите и слушаше разговора. Като отговаряше на въпрос от Снайвли, Хинтън каза, че ще отидат до колибата на скотовъда пеша, тъй като конете ще вдигнат повече шум. След това добави, че ще стоят будни цяла нощ, за да не се успят, така че да бъдат до колибата точно преди изгрев-слънце.
След като изми съдовете, Александра се зави с одеялото си, след това изведнъж се сети за двуцевките и пищовите, които се намираха сред откраднатите вещи. Помисли си, че би могла, след като бандитите тръгнат към кошарата, да се освободи с помощта на ножа, който криеше в подгъва на роклята си, да вземе оръжие и да ги проследи. Щом наближаха колибата, тя може да започне да стреля с надеждата да убие поне единия от тях и да предупреди с гърмежите непознатия.
С всеки изминал миг надеждата й растеше, но тя потисна съзнателно оптимизма си, като се опита да разграничи желаното от онова, което можеше да направи в действителност. Всичко бе една възможност, но нищо повече.
Бе виждала оръжията само веднъж, когато разбойниците бяха подреждали плячката си в скривалището, и не можеше да си спомни дали сред ограбените вещи имаше барутници, или торбички за патрони. Логически погледнато, бандитите би трябвало да са задигнали и тях, но ако не бяха го направили оръжието щеше да е безполезно. От друга страна, дори и да имаше патрони, не беше изключено Хинтън да се сети за оръжието и да го вземе като допълнителна предпазна мярка.
Въпреки неизвестността, надеждата не я напускаше. Най-малкото съществуваше възможност да успее, перспектива, че утрешният ден може би щеше да й донесе освобождението й от разбойниците, а не по-страшни мъки. Тя се обърна и погледна към бандитите и сцената й напомни за мрачен и мъчителен сюжет в стила на Хогарт.
Пламъците осветяваха изпъкналите черти на сбръчканото, брадясало лице на Краули, като хвърляха тъмни сенки върху кухините му, карайки го да изглежда още по-жесток. Очите и зъбите на Снайвли блестяха на изкривеното му, злобно лице, докато той и останалите двама обсъждаха зловещия си план за убийството. Хинтън изглеждаше като самия дявол, белегът му приличаше на кърваво петно на светлината от огъня. Върху дебелите му устни блестеше храчка, студените му сини очи бяха безмилостни, а мазните му руси коси и брада обграждаха грозната му физиономия. Изпълнена с отвращение към тримата, Александра се обърна на другата страна.
Разговорът ставаше все по-вял, докато накрая съвсем секна. От време на време някой от тях хвърляше дърва в огъня, които лумваха със силен пламък за няколко минути, сетне бавно догаряха. Александра лежеше, загледана в звездите и в луната, която се движеше съвсем бавно, а времето течеше и тя гореше от надеждата планът й срещу разбойниците да успее.