Късно през нощта Хинтън неочаквано изкрещя някаква псувня и удари с юмрук Снайвли.
— Казах да не заспиваш! — викаше ядосано той. — Щом ние с Краули можем да стоим будни, и ти трябва да можеш!
Снайвли изкрещя от болка и изненада, катурна се встрани от седналото положение, в което се намираше и се просна целия върху земята, после се изправи в цял ръст.
— Всъщност не спях — защитаваше се той. — Просто си бях затворил очите за миг.
— Спеше! Сега стой буден!
Снайвли въздъхна и като хвърли дърва в огъня, отново седна на земята. Огънят се разгоря, и мъжете седяха около него, без да говорят, след това отново угасна. Александра беше твърде напрегната, за да може да заспи, но затвори очи и се опита да си почине, подготвяйки се за изненадите на утрешния ден. В очакване да мине времето, тя се вслуша в цвъртежа на насекомите, в печалните писъци на нощните птици и другите звуци на Пустошта нощем.
Най-после Хинтън измърмори нещо на другите, хвърляйки дърва в огъня. Разбойниците се изправиха на крака, протягаха се и се прозяваха, докато проверяваха оръжието си. Хинтън взе въжета от багажа и се наведе над Александра. Хвана ръцете й и я обърна по гръб.
— Няма да можеш да се освободиш — ръмжеше той, като увиваше здраво въжето около китките й. Той ритна краката й един до друг, завърза глезените й, като стегна силно въжето, което се впиваше в кожата, докато той го завързваше.
— Така, това ще те държи, докато се върнем обратно.
— А аз ще те развържа, щом си дойдем — добави Краули, като се хихикаше, надвесен над нея, предвкусвайки удоволствието си.
— Остави това за по-късно — каза раздразнено Хинтън. — Сега имаме много по-важни дела. Провери дали наблизо няма някой остър камък или нещо подобно, с което тя може да пререже въжето.
Краули отиде до огъня, взе горяща пръчка и се върна до Александра. Претърси мястото около нея и доволен от проверката отново отиде до огъня и хвърли пръчката в него. Тя чакаше, затаила дъх, за да види дали Хинтън или другите щяха да се сетят за оръжието в багажа, след това се успокои въздъхвайки облекчено, когато те тръгнаха между дърветата и заизкачваха хълма.
Като си наложи да изчака, докато се увери напълно, че те са се махнали, Александра събра с пръсти полата на роклята си и приплъзна ножа от подгъва. Като придържаше ножа си със стъпалата си, тя започна да реже въжето, с което бяха вързани ръцете й. Всеки път, щом въжето се впиваше надълбоко в китките й, тя се задъхваше от болка, докато най-сетне то се разхлаби съвсем и освободи ръцете й.
Тя разряза въжето, с което бяха стегнати глезените й, и бързо отиде до багажа. Намери продълговатия и тежък вързоп с оръжието, замъкна го до огъня и го отвори. Отмести двуцевките и пищовите и се усмихна зарадвано, когато откри една дузина барутници и торбички с куршуми. Сърцето й обаче се сви, когато разгледа оръжието по-отблизо. Затворите и петлетата, които възпламеняваха барута в подсипите липсваха.
Без тях оръжието беше толкова безполезно, колкото и ако нямаше амуниции. Александра изсипа вързопа и търсеше напразно да намери поне един затвор, сетне се отпусна на земята, въздишайки обезверена. Изглежда, че по някое време Хинтън беше изхвърлил затворите на пушките, в случай че тя успее незабелязано да вземе някоя от тях и да я зареди. С единственото оръжие, което имаше сега, малкия нож, планът и бе неосъществим, и тя трескаво започна да мисли какво да прави.
Погледна към багажа, след това към конете, които стояха завързани наблизо. За първи път, откакто разбойниците я бяха заловили, тя имаше пряк достъп до предостатъчно провизии и коне, идеален шанс да избяга. Щяха да минат часове, преди те да се върнат, давайки й време да изчезне, а можеше и да ги остави в безизходица, като вземеше всичките коне със себе си.
Нищо досега не бе я изкушавало толкова много, тъй като щеше най-сетне да се освободи от разбойниците. Но тя щеше да бъде съвсем сама в изпълнената с опасности, непозната и дива земя, а освен това, за нея бягство означаваше малодушие. Един мъж бе белязан да умре и за нея бе истинска мерзост да избяга и да го остави на съдбата, без дори да се опита да го предупреди.
Еднакво важно за нея бе и изгарящото я желание да отмъсти на разбойниците. Да ги остави безпомощни в Пустошта, не беше достатъчно. Тя ги мразеше със сила, която я изпепеляваше, по-натрапчива от всяко познато й досега чувство, и тя желаеше да ги види мъртви.