— Той не може да ти отговори, Хинтън! — извика Александра през смях. — Той гори във вечния огън! Когато и ти след малко се присъединиш към него, двамата отново ще си бъдете подходяща компания!
Хинтън изкрещя цяла канонада от псувни и се затича надолу по хълма, като мачкаше всичко пред себе си. Александра се втурна след него, решена на всяка цена да не му позволи да вземе кон и да избяга. Докато тичаше през шубраците, жилавите клони я удряха в лицето и закачаха двуцевката й, но Хинтън бягаше бавно и тромаво и тя почти го догонваше.
В подножието на хълма храстите бяха по-малки и започваха да оредяват и Александра виждаше разбойника. Спря и пусна двуцевката на земята, след което вдигна пищова. Докато той бягаше зигзагообразно между групичките храсти, тя се прицели в него, като изчакваше да излезе на открито. Щом той излезе зад един храст, за да пресече на откритото, тя натисна спусъка, петлето щракна и пищова гръмна.
Куршумът счупи няколко клона зад Хинтън и той започна да тича по-бързо. Александра втъкна пищова под колана си, взе двуцевката и като притичваше от шубрак на шубрак пресече долината. Достигна до отсрещната страна, като през цялото това време Хинтън нито веднъж не спря, за да стреля срещу нея. Уверена, че в даден момент той все пак ще го направи, Александра сви наляво, когато той започна да качва отсрещния склон на хълма.
Въпреки шума от собственото й тичане, Александра чуваше отчетливо тромавите и тежки стъпки на Хинтън, под които трещяха клоните. Като тичаше на около петдесет ярда вляво от него, тя постепенно се изравни с разбойника. Той спря, очевидно, за да я изчака и да стреля по нея. Александра намали темпото и премина в бърз ход, като се движеше тихо нагоре по склона. Когато след няколко минути той отново започна да тича, Александра беше стигнала до дърветата близо до върха на хълма.
Навлезе в гората и като прехвърли хълма, заслиза по другата му страна. Щом стигна коритото на сухото дере, тя се движеше крадешком покрай дърветата в посока към бивака. В мига, в който видя конете, тя чу как Хинтън се подхлъзна и препъна, докато тичаше нагоре по склона. Александра притичваше от дърво на дърво, докато най-сетне пред погледа й се разкри мястото, където бяха издигнали бивака си. Скри се зад едно голямо евкалиптово дърво и като вдигна пушката, от време на време надничаше да види какво става.
Задъхан от тичането, Хинтън се промъкваше към мястото, където бяха струпани седлата и багажите, сетне спря до тях и погледна назад, готов да стреля. След малко, когато видя, че никой не го преследва, той се успокои. Свали по-ниско пушката, без да престава да наблюдава гористия склон, и постепенно дишането му стана нормално. Най-накрая той разхлаби пищова в колана си, остави двуцевката на земята и като взе едно седло, тръгна към конете. Александра излезе иззад дървото и се прицели с пушката в него.
Хинтън подскочи като ужилен от оса и изпусна седлото. Тръгна към двуцевката си, но спря, когато пръста й натисна леко спусъка. Небелязаната му половина на лицето стана бяла като платно, сините му очи излъчваха страх и той облизваше с език пресъхналите си устни.
— Нищо лошо не съм ти направил, което наистина да те е наранило — защитаваше се той. — Всеки на мое място щеше да го стори рано или късно, нищо повече от това не съм направил. Позволи ми да взема един кон, а аз ще ти оставя парите и всичко останало.
— Не, ти разруши живота ми, сега е мой ред и аз ще отнема твоя.
По грозното му лице блестяха капки пот и той отново облиза устните си. След това той зачака тя да отпусне спусъка, готов да се опита да избегне куршума в онази част от секундата между искрата в подсипа и изстрела на пушката. Александра се изпъна, за да завърти тежката пушка и да я държи насочена към него, докато стреля, сетне дръпна спусъка.
Щом петлето щракна, от пушката изскочиха огън и дим, поради свръхзареждането на подсипа. Хинтън се хвърли на една страна, легна на земята и започна да се търкаля. Със смъдящи очи Александра не обръщаше внимание на болката и продължи да следи разбойника с пушката, като я държеше прицелена в него. След малко димът се разсея напълно, но двуцевката засече.
Хинтън тромаво се изправи на крака, измъкна пищова от колана си и го насочи към Александра. След като вече той владееше ситуацията, страхът му на часа бе изместен от обичайното му арогантно поведение и той се ухили победоносно.
— Така значи, ще ме убиваш, а! — надсмиваше й се той подигравателно. — Я си помисли по-добре, глупава курво!
С крайчеца на окото си Александра забеляза някакво движение и отмести поглед натам. В този момент непознатия тъкмо излизаше безшумно от гората, която бе извън поглед на Хинтън, и насочи двуцевката си към бандита.