С часове Дейвид остана в същото положение, вгледан втренчено в портрета. Късно следобед, изпълнен със смесени чувства, той стана и подкара овцете обратно надолу по долината. Нямаше особено желание да се връща в колибата, защото не искаше да среща Александра, но се тревожеше за нея след мъките, които бе преживяла и се питаше какво ли прави в момента. В същото време — и това предизвикваше още по-остър конфликт вътре в него — той чакаше с нетърпение да я види.
Пред очите му се показа колибата. От огъня се издигаше дим, а щом стигна по-близо до хълма, Дейвид забеляза, че Александра беше облечена с тъмна рокля вместо опърпаните дрехи и готвеше. Стадото стигна до водоема, като овцете и кучетата нацапаха във водата да утолят жаждата си. Възседнал коня си, Дейвид навлезе във водата и остави конете да пият, след това даде знак на кучетата и подкара стадото по хълма. Докато вървеше след овцете към кошарата, той мина покрай колибата. Александра не му обърна внимание, дори не го погледна. Беше коленичила покрай огъня и бъркаше в тенджерата. Като се замисли, той си даде сметка, че държането към него беше точно такова, каквото Дейвид бе очаквал — като към осъден престъпник, убил неин роднина.
Той се опита да се държи с нея също така резервирано, но това бе невъзможно. Тя омайваше с класическата красота на нежното си лице, което обаче говореше и за горд, решителен нрав, който бандитите не бяха успели да сломят. То бе обрамчено с дълги и гъсти кестеняви коси, които улавяха проблясъците на залязващото слънце. Въпреки безформената си дочена рокля и груби обувки, тя беше рядко красива, точно така, както и в скъпото облекло, с което бе облечена, когато я бе видял за първи път.
След като прибра овцете, Дейвид завърза конете за през нощта и се насочи към колибата, следван от кучетата. Тъй като не беше ял нищо от предишната вечер, той изпитваше силен глад, а храната, която Александра приготвяше, миришеше много по-апетитно, отколкото когато той си готвеше сам. Тя продължи да не му обръща внимание, когато той сложи оръжието до колибата и тръгна към огъня. Напрегнато, наситено с враждебност мълчание лежеше между тях.
Дейвид се огледа наоколо и разбра, че през целия ден тя бе работила усърдно. Багажът и кухненските прибори около огъня и в колибата бяха подредени педантично, а от едната страна на огъня беше натрупана спретната купчина с дърва за горене.
— Не е необходимо да вършиш каквото и да било — каза той. — Във всеки случай от теб не се очаква да правиш каквото и да било тук.
— Не обичам да безделнича — отговори студено тя, като продължаваше да не поглежда към него, докато обръщаше овнешкото върху огъня. — Докато съм тук, ще върша моя дял от работата. Скоро вечерята ще бъде готова.
Дейвид взе от колибата нещата си за бръснене и отиде до ручея. След малко се върна, прибра нещата си на място и седна до огъня.
Между двамата отново настъпи неловко, изпълнено с напрежение мълчание, стена от безмълвно недоверие. Александра взе едно от парчетата овнешко месо от огъня, наряза го на дребно и нахрани кучетата. След това сипа от яденето в чиниите за себе си и за Дейвид. Тя вършеше нещата съсредоточено, като явно се стараеше да контролира както смущението си, че се намира близо до мъж, така антипатията си към Дейвид в частност. Взе чинията и чая си и седна, от другата страна на огъня.
Докато ядеше, Дейвид откри, че храната не само миришеше по-апетитно, отколкото когато си готвеше сам, но и беше много по-вкусна, а и Александра беше прибавила към неговите провизии и тези от багажа на разбойниците. Печеното месо беше крехко и сочно, а излишните мазнини, които придаваха специфичния тежък вкус на овнешкото, бяха изрязани. Тя беше прибавила към граха и фасула парчета пържено свинско месо, а киселото зеле беше вкусна гарнитура.
— Яденето е много вкусно — отбеляза той.
Александра повдигна рамене, погледна към него през пламъците на огъня, после отмести погледа си.
— Ще стигне за едно ядене — отговори безразлично тя.
Отблясъците от огъня осветяваха прекрасното й лице, превръщайки я в красиво видение и Дейвид трябваше да си наложи да не я гледа непрекъснато. След малко той отново проговори.
— Зная, че искаш да се върнеш в семейството си колкото е възможно по-скоро. Фермата Уайамба се намира на юг от тук и е собственост на Патрик Гарити. Той може да ти помогне да се завърнеш в Сидней, но аз не мога да оставя стадото и да те закарам до Уайамба. Но аз съм сигурен, че Патрик ще дойде да ме посети и ти ще можеш да тръгнеш с него.