Артър я забеляза за пръв път по време на някакво упражнение, когато тя трябваше да рецитира един откъс от „Лорд Джим“ на Конрад, като слага ударенията по няколко различни начина. Тя беше наистина изключителна: той почувствува възторга на Албърт Джоунс и едва тогава разбра защо той й отделя толкова много време. С вродена мимика — но не бе само това — тя оцветяваше всяка дума, която изричаше. А гласът й беше истински дар от природата за една актриса — дълбок, дрезгав, въздействуващ.
И когато по-късно я видя, седнала с чаша чай в ръка и с отворена на коленете книга, той седна до нея.
— Какво четеш?
Тя вдигна глава, усмихна се.
— Пруст.
— Не ти ли е малко скучен?
— Пруст да е скучен? Не. Просто трябва да обичаш клюките. Той си е такъв, нали знаеш — ужасен стар клюкар.
Артър остана с малко неприятното чувство, че тя се опитва да демонстрира интелектуално превъзходство, но не й се разсърди. Беше още твърде млада.
— Чух те как рецитираш Конрад. Чудесно беше.
— Благодаря.
— Какво ще кажеш да изпием някога по едно кафе и да поговорим за плановете ти?
— Може — каза тя и се върна към Пруст.
Той беше доволен, че спомена само за кафе, защото жена му държеше парите изкъсо; една вечеря предполагаше Джъстийн да се реваншира по подобен начин, а той се съмняваше, че би го направила. Но той повтори отправената уж между другото покана и я заведе в едно полутъмно малко кафене в дъното на улица „Елизабет“, където беше почти сигурен, че жена му няма да се сети да го потърси.
Като акт на самозащита Джъстийн се беше научила да пуши, защото й беше омръзнало да се прави на много примерна, като отказва предложените й цигари. Като седнаха, тя извади собствените си цигари — нова кутия, и внимателно свали целофана от капака, та по-голямата част да остане на мястото си и да пази кутията. Артър наблюдаваше съсредоточените й движения с интерес и с удоволствие.
— Защо е необходимо да правиш това, Джъстийн? Направо го скъсай.
— За да бъде грозно ли?
Той взе кутията и замислено поглади запазения целофан.
— Ако бях ученик на великия Зигмунд Фройд…
— И какво, ако беше ученик на Фройд? — Тя вдигна поглед и видя сервитьорката, застанала до нея. — Капучино, моля.
Малко го подразни, че тя сама си даде поръчката, но не обърна особено внимание, зает с хрумналата му мисъл.
— Виенско кафе, моля. Та ти казвах за Фройд. Чудя се как ли би го изтълкувал. Сигурно би казал…
Тя взе кутията цигари от ръцете му, отвори я, извади една цигара и я запали, без да му даде време да си намери кибрита.
— Е?
— Сигурно би казал, че обичаш да пазиш непокътнати тънките защитни ципи.
Дрезгавият й смях, разнесъл се из задимения въздух, накара няколко мъжки глави да се извърнат от любопитство.
— Виж ти! Това да не е заобиколният начин, по който искаш да ме попиташ дали съм още девствена а, Артър?
Възмутен, той зацъка с език.
— Джъстийн! Виждам, че освен другото, трябва да те науча как да се държиш в общество.
— А на какво друго искаш да ме учиш, Артър?
Облегна лакти на масата и очите й святкаха в мрака.
— Ти на какво искаш да те науча?
— Аз съм доста добре образована в същност.
— Във всичко ли?
— Поне знаеш как да поставяш ударенията на думите, а? Трябва да запомня как го каза.
— Има неща, които се учат само от непосредствен опит — рече той ласкаво и посегна да прибере зад ухото й една паднала къдрица.
— Така ли? А пък аз винаги съм смятала, че наблюдението ми е достатъчно.
— Да, но когато става дума за любов? — попита той с леко гърлен глас. — Как можеш да играеш Жулиета, без да знаеш какво е любов?
— Прав си. Съгласна съм.
— Влюбвала ли си се някога?
— Не.
— А знаеш ли изобщо нещо за любовта? — Този път той понаблегна на „изобщо“, а не върху „любовта“.
— Абсолютно нищо.
— Аха! Тогава Фройд би бил прав, нали?
Тя взе кутията цигари и погледна целофанената обвивка с усмивка.
— В някои отношения — да.
Изведнъж той дръпна целофана, задържа го в ръка, смачка го с драматичен жест и го хвърли в пепелника, където той изсъска, сгърчи се, разтегли се.
— Искам да те науча какво значи да си жена, ако ми позволиш.
Известно време тя не каза нищо, съсредоточена върху разкривения целофан в пепелника, после драсна клечка кибрит и внимателно го запали.
— Защо не? — запита тя лумналото пламъче. — Защо пък не?