— Това няма значение, ваше високопреосвещенство — кротко рече Дейн. — Думите ви не накърняват представата ми за вас като съвършен духовник. Вие просто не разбирате какво искам да кажа. Нямам пред вид някакъв автомат, комуто са чужди слабостите на плътта. Знам, че сте страдали и сте се извисили. Дързък ли ви се струвам? Не исках така да прозвучи, повярвайте ми. Ако съм ви обидил, моля да ми простите. Само че ми е толкова трудно да изразя мислите си! А аз мисля, че за да станеш съвършен свещеник, са необходими години, ужасна болка и през цялото време да имаш един идеал и да гледаш напред към бога.
Телефонът иззвъня. Кардинал Ралф го вдигна с леко трепереща ръка и отговори на италиански.
— Да, благодаря ви, идваме веднага. — Той се изправи. — Време е за чая, който ще пием при един много стар мой приятел. Той е може би най-важният църковен служител след Светия отец. Казах му, че ще дойдеш и той изрази желание да те види.
— Благодаря, ваше високопреосвещенство.
Прекосиха коридори, минаха през пищни градини — съвсем различни от тези в Дройда — с високи кипариси и тополи, с правоъгълни тревни площи, заобиколени от алеи и с обрасли с мъх плочници, минаха покрай готически сводове и под ренесансови мостове. Дейн жадно и с възторг поглъщаше всичко. Свят, толкова различен от Австралия, толкова стар, вечен.
Вървяха петнадесет минути с бърз ход, докато стигнаха двореца, влязоха и се заизкачваха по внушително стълбище покрай скъпи гоблени.
Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе, беше вече на шестдесет и шест и страдаше от тежък ревматизъм, но умът му беше все така буден и проницателен. Сегашната му котка, руска аристократка на име Наташа, се беше свила в скута му и предеше. Тъй като не беше в състояние да стане и посрещне гостите си, той се усмихна ласкаво и им кимна. Погледът му се плъзна от обичното лице на Ралф към това на Дейн О’Нийл и зениците му се разшириха, стесниха се, приковаха се неподвижно в него. Усети как сърцето в гърдите му замря, инстинктивно притисна към него протегната за поздрав ръка и остана така, загледан в захлас в младия Ралф де Брикасар.
— Виторио, да не ти е зле? — разтревожи се кардинал Ралф и хвана немощната китка да провери пулса.
— Нищо ми няма. Просто една лека болка, която отмина. Заповядайте, седнете.
— Запознай се най-напред с Дейн О’Нийл, който, както ти казах, е син на една много добра моя приятелка. Дейн, това е негово високопреосвещенство кардинал ди Контини-Верчезе.
Дейн коленичи, допря устни до пръстена, над сведената му глава очите на кардинал Виторио потърсиха лицето на Ралф, вгледаха се в него по-изпитателно, откогато и да било през годините. И малко си поотдъхна: значи, тя не му беше казала. А той, разбира се, и не подозираше онова, което всеки, който ги видеше заедно, би предположил. Не чак баща и син, но роднини с много близка кръвна връзка. Клетият Ралф! Той никога не бе наблюдавал походката си, никога не бе изучавал изражението на лицето си, никога не беше долавял как се извива нагоре лявата му вежда. Бог наистина е милостив, че е направил мъжете така слепи.
— Седнете. Чаят ще дойде всеки момент. Така, млади човече! Искали сте да станете свещеник и сте потърсили съдействието на кардинал де Брикасар, нали?
— Да, ваше високопреосвещенство.
— Разумно сте постъпили. Под неговите грижи няма да ви сполети нищо лошо. Само че ми се виждате малко неспокоен, синко. Дали защото обстановката ви е непозната?
Дейн се засмя с усмивката на Ралф, на която липсваше може би само осъзнатия чар, но приликата беше толкова голяма, че старото, уморено сърце я усети като мигновен допир до бодлива тел.
— Поразен съм, ваше високопреосвещенство. Изобщо не съм предполагал какво значи кардиналският сан. Не съм и мечтал да ме посрещнат на летището, нито да пия чай сега с двама ви.
— Да, необичайно е… И може да навлече неприятности, както гледам. А, ето го и чая! — С доволно изражение той гледаше как го сервират и изведнъж вдигна предупредително пръст. — А, не! Аз съм „домакинята“. Как пиеш чая си, Дейн?
— Като Ралф — отвърна той и веднага се изчерви силно. — Извинете, ваше високопреосвещенство, казах го, без да искам.
— Няма нищо, Дейн. Кардинал ди Контини-Верчезе разбира. Ние се запознахме като Дейн и Ралф и така се опознахме много по-добре, нали? Официалните обръщения са нещо ново в нашата връзка. Предпочитам да си останем на Дейн и на Ралф, когато сме насаме. Негово високопреосвещенство няма да има нищо против, нали, Виторио?
— Не. Аз обичам хората да се назовават с малките имена. Но що се отнася до това, което казах за високопоставените приятели, които човек има, боя се, че твоето старо приятелство с Ралф може да бъде малко неудобно за теб, когато постъпиш в някоя от семинариите. Ще те отегчават дългите обяснения, които трябва да даваш всеки път, щом стане дума за връзката между вас. Господ позволява понякога да прибегнем до някоя дребна лъжа — при тези думи той се усмихна и златото по зъбите му блесна — и за удобство на всички предлагам да си послужим с една такава дребна лъжа. Защото много по-трудно е да се даде задоволително обяснение на тънките нишки на приятелството, отколкото да се обясни алената кръв на кръвното родство. Така че, Дейн, отсега нататък на всички ще казваме, че кардинал де Брикасар е твой вуйчо и толкова — завърши подкупващо кардинал Виторио.