— Молех се да бъдеш по-добър от мен, защото беше още толкова млад. Няма цел, която да оправдава всички средства. Но, изглежда, семената на падението ни са били посети още преди да се родим.
Прибрал се в хотелската си стая, той се разрида, но бързо се успокои и реши: миналото не може да се върне, в бъдеще ще трябва да оправдая надеждите му. И понякога успяваше, понякога — не. Но правеше усилие. И сега, вървейки в топлата римска нощ, след като беше изпратил Джъстийн до хотела й, той си мислеше, че й дължи вечна благодарност. Защото, като я наблюдаваше как се справя с изпитанието на следобедната среща, усети у него да се надига нежност. Дръзко и упорито малко чудовище. Тя нямаше да отстъпи на тези мъже от Ватикана нито сантиметър в нищо — даваха ли си сметка за това? Той реши, че изпитва към нея онова, което би изпитвал към собствена дъщеря, с която се гордее — само че нямаше дъщеря. Затова я беше отвлякъл от Дейн, беше я отвел със себе си, за да наблюдава каква ще е по-нататъшната реакция към този всевластен клерикализъм и към Дейн, какъвто не беше го виждала преди — този Дейн, който вече не можеше да участвува пълноценно в нейния живот.
Най-хубавото нещо на неговия собствен бог — продължаваше да разсъждава той — беше способността му да прощава всичко. Този бог можеше да прости на Джъстийн, че по природа беше безбожница, а на него самия — че държеше под ключ чувствата си и чакаше подходящ момент да ги пусне на воля. По едно време обаче го беше обзела паника при мисълта, че е загубил ключа безвъзвратно. Той се усмихна, хвърли цигарата на Джъстийн, която бе взел да допуши. Ключът ли? Е, понякога ключовете имат причудлива форма. Може би бравата щеше да се поддаде на тези огненочервени къдрици. Може би в онази стая, цялата в червено, неговият бог му беше дал и ален ключ.
Денят отлиташе — щеше да свърши само след миг. Но като погледна часовника си, реши, че е още рано и че човекът, придобил още по-голяма власт сега, когато негово светейшество лежеше на смъртния одър, вероятно е още буден и бодърствува по навик заедно с котката си. Кастел Гандолфо отекваше от страшното старческо хълцане, разкривяващо хлътналото бледо лице на аскет, от чийто поглед нищо не бе убягнало толкова много години. Той умираше; беше велик папа. Каквото и да казват, велик беше. Какво от това, че беше обичал германците и че още му беше приятно да слуша немска реч? Райнер нямаше никакво право да го съди за това.
Но в Кастел Гандолфо Райнер не можеше да узнае онова, което му беше нужно в този момент. Затова се упъти нагоре по мраморните стълби към пурпурночервената стая да поговори с Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе. Дали нямаше той да бъде следващият папа? Вече три години Райнер наблюдаваше тези умни любящи очи да спират там, където най-силно ги теглеше. Да, по-добре да потърси отговора при него, отколкото при кардинал де Брикасар.
— Никога не съм очаквала да го призная, но много се радвам, че заминаваме за Дройда — рече Джъстийн, отказвайки да хвърли монета във фонтана „Треви“. — Нали трябваше да разгледаме Франция и Испания, а пък още сме в Рим и аз се чувствувам ненужна като пъпна връв. Дявол да го вземе!
— Хм, смяташ, че пъпната връв е ненужна, така ли? И Сократ е бил на същото мнение, доколкото си спомням — отвърна Райнер.
— Сократ ли? Забравила съм. Мислех, че съм изчела повечето неща и от него, и от Платон. — Тя се извърна да го вижда по-добре и си помисли, че спортните дрехи като на обикновен турист в Рим му отиват много повече от строгото облекло, с което се явяваше във Ватикана.
— Та Сократ бил дълбоко убеден, че връвта на пъпа е ненужна. И за да докаже това, развързал я и я захвърлил.
Устните й потрепнаха.
— И какво се случило?
— Ами тогата му паднала.
— Измамник! Измамник! — разкикоти се тя. — Във всеки случай тогава не са носили тоги в Атина. Само че аз имам ужасното предчувствие, че в тази историйка има известна поука. — Лицето й стана сериозно. — Защо се занимаваш с мен, Рейн?
— Непоправима си! Нали съм ти казвал, че името ми се произнася Райнер, а не Рейнер16.
— Ти не можеш да разбереш — възрази тя и замислено се вгледа в игривите струи вода, които падаха в мътния фонтан, пълен с всякакви монети. — Бил ли си в Австралия?