Пади потърси датата в горния край на страницата: 6 декември 1925 г.
— Станало е преди повече от три години — промълви той безпомощно.
Никой не му отговори и не се помръдна, защото никой не знаеше какво трябва да се направи. От предната стая се носеше веселият смях на близнаците, които вече викаха с тънките си гласчета.
— Само… не казвайте… на майка ми — повтори Фий сковано. — И никой не ми е казал! О, господи! Мой клети, клети Франк!
Пади изтри сълзите си с опакото на свободната си ръка, после приклекна край Фий и взе да гали нежно скута й.
— Фий, мила, стягай багажа. Отиваме при него.
Тя се надигна, но веднага пак се отпусна, а на малкото й лице очите й светеха неподвижни, като мъртви, с разширени зеници, покрити с позлата.
— Не мога да ида — рече тя без нотка на болка, но всички почувстваха нейната мъка. — Той няма да понесе да ме види. О, Пади, няма да го понесе! Така добре го познавам — и гордостта му, и амбицията му, и желанието му да бъде уважаван. Нека да носи срама си сам: такова е неговото желание. Нали прочете? „Само не казвайте на майка ми.“ Трябва да му помогнем да запази своята тайна. Каква полза за него или за нас да го видим?
Пади още плачеше, но не за Франк: за жизнеността, изчезнала от лицето на Фий, за угасналите й очи. Все нещастия носеше това момче — като несретника Йов10. Застанал вечно между Фий и него, той беше причината да бъде тя далеч от сърцето му, далеч от сърцата на неговите деца. Всеки път, когато щастието като че ли се усмихваше на Фий, той й го отнемаше. Но любовта на Пади към нея беше така дълбока и неизкоренима, както нейната към Франк, и той нямаше вече сърце да използва момчето като изкупителна жертва, поне не след онази нощ в презвитерството.
Затова й каза:
— Щом мислиш, че е по-добре да не правим опит да го видим, така да бъде. Но бих искал да се уверя поне, че е добре и да направя каквото мога за него. Дали да не пиша на отец Ралф де Брикасар и да го помоля да се погрижи за Франк?
Погледът й не се оживи, но лека руменина докосна страните й.
— Да, Пади, пиши му. Само че го помоли да не казва на Франк, че сме узнали.
За няколко дни Фий си възвърна голяма част от енергията и желанието, с което обзавеждаше Къщата. Но пак стана мълчалива и затворена, макар и не така мрачна, и се оттегли зад някакво безизразно спокойствие. Като че ли от по-голямо значение беше за нея как ще изглежда Къщата, а не как се чувства семейството й. Може би смяташе, че те могат сами да се грижат за настроението си, а останалото беше работа на мисис Смит и момичетата.
Откритието за бедата на Франк остави дълбок отпечатък върху всички. По-големите момчета искрено тъгуваха за майка си и прекарваха безсънни нощи, като си спомняха лицето й в онзи ужасен момент. Те я обичаха и веселостта й през няколкото седмици преди това я беше разкрила пред тях такава, каквато никога нямаше да я забравят, и горещо щяха да копнеят да стане пак същата. Ако досега баща им беше оста, около която се въртеше животът им, отсега нататък до него беше поставена и майка им. Те започнаха да се отнасят към нея с нежна и всеотдайна грижа, която безразличието й не можеше да охлади. Всички от Пади до Стю се заеха да направят живота на Фий, какъвто тя го искаше, и всеки трябваше да се съобразява с това. Никой не биваше вече да й причинява болка или да й създава грижи. А когато Пади й подари перлите, тя ги пое с кротко, сухо „благодаря“ и им хвърли един поглед без радост и без интерес и в този момент всички си помислиха колко различна щеше да е реакцията й, ако не беше Франк.
Ако не беше преместването в Къщата, Меги щеше да страда много повече, защото, макар да не я допущаха като пълноправен член в изключително мъжкото си „общество за защита на мама“ (долавяйки навярно, че тя би участвувала с по-голяма неохота от тях), баща й и по-големите й братя очакваха от нея да поеме всичката работа, към която Фий се отнасяше с нескрита ненавист. Добре, че мисис Смит и двете прислужнички поеха част от бремето на Меги и понеже Фий се грижеше направо с нежелание за двамата си най-малки сина, мисис Смит се зае изцяло с тях, и то с такова усърдие, че Меги не я жалеше, а се радваше, че двете деца най-сетне принадлежаха напълно на икономката. И на нея й беше мъчно за майка й, но в никакъв случай не чак толкова, колкото на мъжете, защото чувството й за справедливост беше поставено на тежко изпитание: силният майчински инстинкт у нея беше дълбоко засегнат от растящото безразличие на Фий към Джимс и Патси. „Когато един ден имам деца — казваше си тя, — никога няма да обичам едното от тях повече от другите.“