— Може — каза той.
Дънкан отиде да я източи. Той остави петдесет цента на бара и отиде до телефонната кабина в дъното, до счупената машина. В указателя с жълтите страници, под автомобили, нови и втора ръка, намери това, което търсеше. Пишеше:
Ул. 16 прерастваше във Венър авеню, по-навътре в Нортън. Венър авеню бе известно и като Вехтошарника, защото там се намираше всичко, за което по жълтите страници не се споменаваше.
Той пусна монета от десет цента в телефона и набра номера на Маглиоре. На второто звънване мъжки глас каза:
— Коли втора ръка Маглиоре.
— Казвам се Доус. Бартън Доус — каза той. — Търся г-н Маглиоре.
— Сал е зает в момента. Но с радост бих ви помогнал, ако мога. Пийт Менси.
— Не, трябва ми г-н Маглиоре, г-н Менси. Става въпрос за тези две Елдорадо.
— Едва ли ще можем — каза Менси. — Заради енергийната криза поне до края на годината големи коли няма да вземаме. Никой не ги купува вече. Така че…
— Аз ги купувам — каза той.
— Какви бяха точно?
— Две Елдорадо. Едната — 1970-а, другата — 1972-а. Златистожълта и бежова. Говорихме с г-н Маглиоре миналата седмица. Подготвихме сделката.
— Аха, разбирам. Той всъщност не е тук, г-н Доус. Да ви кажа право, сега е в Чикаго. Ще се прибере след 11 ч. довечера.
Навън, край кабината, Дънкан окачаше надпис НЕ РАБОТИ на машината за боулинг.
— Ще бъде ли тук утре?
— Да, разбира се. Някакъв бартер ли беше?
— Не, чиста покупка.
— От специалните?
Той се поколеба за момент и после каза:
— Да, точно така. Четири часа, удобно ли е?
— Разбира се.
— Благодаря, г-н Менси.
— Ще му предам, че сте го търсили.
— Да не забравите — каза той и затвори внимателно телефона. Дланите му бяха потни.
Когато се прибра вкъщи, Мърв Грифин разпитваше пак знаменитости по телевизията. Нямаше никаква поща, което бе и добре дошло за него. Той отиде в дневната. Мери отпиваше горещ грог от чашата си. До нея имаше кутия със салфетки, а стаята миришеше на ментолови таблетки.
— Как си? — запита я той.
— Недей ме дзелува — каза тя, а гласът й звучеше като далечен рог в мъглата. — Зъвзем зе разболях.
— Горкото ми — той я целуна по челото.
— Дрябва да те помоля, Бард, би ли донезъл зелен-джуциде дази вечер? Бях дръгнала з Мег Гардър, но ми здана зле и я бомолих да ги оздави у тях.
— Естествено. Имаш ли температура?
— Не знам. Може, малго.
— Да се обадя ли на Фонтейн да дойде да те види?
— Недей. Аз ще му зе обадя удре, аго зъм пак дака
— Здрава хрема те е хванала.
— Гапчетата ми бомогнаха малко, но зега — тя сви рамене и се усмихна леко. — Говоря гадо Донълд Дък.
Той се поколеба за малко,но после каза:
— Утре вече ще закъснея малко след работа.
— Гагво има?
— Ще отида до Нортсайд, да разгледам една къща. Изглежда не е зле. Шест стаи. Малък двор отзад. Хобрътови живеят наблизо.
Фреди съвсем ясно промълви: Как не те бе срам, долни кучи сине.
Лицето на Мери се разведри:
— Но дова е джудесно. Нега да дойда з дебе.
— По-добре остани тук. С тази настинка…
— Ще зе облега добре.
— Следващият път — каза той твърдо.
— Добре — прогъгна тя и го погледна. — Злава Богу, най-зедне набрави нещо. Бях забочнала да се бритеснявам.
— Недей.
— Няма вече.
Тя отпи от горещия си грог и се притисна до него. Той чуваше тежкото й дишане. Мърв Грифин говореше с Джеймс Бролин3 за новия му филм, „Уестуърлд“. Скоро — по всички фризьорски салони в цялата страна.
След малко Мери стана и сложи две полуготови вечери в печката. Той стана и превключи канала на телевизора на повторението на „Отряд Еф“, като се опитваше да не слуша Фреди. След малко, обаче, Фреди смени темата.
Помниш ли как купихте първия си телевизор, Джорджи?
Той леко се усмихна и вече не гледаше какво прави Форест Тъкър4 на екрана, макар погледът му да бе прикован в телевизора. Помня, Фред. И още как.
Една вечер, около две години след като се бяха оженили, се бяха върнали вкъщи от семейство Ъпшоу, където гледаха „Вашия хит парад“ и „Дан Форчън“. Мери го бе запитала дали Дана Ъпшоу не му се бе видяла малко… кисела. Седейки пред телевизора, той добре си спомни Мери от онази вечер — стройна и леко пораснала върху високите бели сандали, които й бе купил по случай началото на лятото. Носеше къси бели панталони и краката й изглеждаха дълги като на жребче и ако можеха щяха до стигнат до гърдите й. Всъщност, в този момент, той не се бе замислил дали Дона Ъпшоу бе кисела или не; мислите му клоняха повече към тесните къси панталони на Мери и онова, което се криеше зад тях — казано по-точно.