— Може и да й е омръзнало да поднася фъстъци на половината квартал всяка вечер само защото на тази улица те единствени имат телевизор. — бе казал той.
Бе му се сторило, че видя за миг онази лека бръчка на челото на Мери, което винаги значеше, че тя му готви нещо, но докато се замисли, те бяха вече на стълбите, а ръката му бродеше по късите панталони — и колко малки бяха те тогава — та чак по-късно, след като бяха свършили, тя бе казала:
— По колко са настолните модели, Барт? Полузаспал той бе отговорил:
— Едно Моторола е май към двайсет и осем — трийсет долара. Но едно Филко…
— Не радио. Телевизор.
Той стана, включи лампата и я погледна. Тя лежеше гола до него, чаршафът бе някъде около слабините й и макар да му се усмихваше, той знаеше, че говори сериозно. Това бе нейната усмивка — предизвикателство.
— Не можем да си позволим да си купим телевизор, Мери.
— По колко са настолните модели? Джи И5, или Филко, или който там знаеш?
— Нов?
— Нов.
Той се замисли над въпроса й, докато гледаше играта на светлината от лампата върху прекрасните извивки на гърдите й. Тя бе далеч по-слаба по онова време (макар и сега съвсем да не е дебела, Джордж, смъмри се сам той; никога не съм казвал това, Фреди, момчето ми), толкова по-жизнена. Дори и косата й като че ли сама казваше: жива съм, будна съм, чувствам.
— Около седемстотин и петдесет долара — каза той, очаквайки това да изтрие усмивката й… но не позна.
— Виж сега — каза тя, сядайки по турски в леглото с чаршафа около кръста си.
— Добре виждам — ухили се той.
— Не това. — Но тя се засмя и макар по бузите й да се бе разнесла лека руменина, той помнеше, че не бе придърпала чаршафа си по-нагоре.
— Какво си си наумила?
— Защо им е на мъжете телевизор? — запита тя. — За да гледат спорта през уикенда. А защо им е на жените? Заради следобедните сериали. Можеш да слушаш какво става, докато гладиш, или да погледаш, докато почиваш, ако работата е свършена. Представи си сега, че и двамата започнем да правим нещо, което се заплаща, през това време, когато иначе се мотаем…
— Четем книга или се любим? — допълни той.
— За това май време винаги намираме — каза тя, засмя се и се изчерви, с очи черни на слабата светлина, която хвърляше топла овална сянка между гърдите й.
И тогава той разбра, че ще се съгласи с нея; че би й обещал и Зенит за хиляда и петстотин долара, ако само пак започнат да се любят в този момент и само при мисълта за това усети змията да се вкаменява, както Мери веднъж бе казала, след като си бе пийнала повечко на новогодишното празненство у семейство Ридпафс (и сега, осемнайсет години по-късно, той пак усети змията да се вкаменява — при мисълта за този спомен).
— Ами, добре — каза той. — Аз ще работя през почивните дни, а ти — следобед. Но, какво точно ще правим, скъпа моя, не тъй Девствена Мария?
Тя го събори със смях и гърдите й леко натежаха на стомаха Му (плосък тогава, Фреди, а не шкембенце както днес):
— Там е цялата работа — каза тя. — Коя дата сме днес? Осемнайсети юни?
— Точно така.
— Ти започвай с почивните дни и на осемнайсети декември всеки ще сложи парите на масата…
— … и ще можем да си купим един тостер — каза той ухилен.
— … и ще си вземем телевизор — каза тя тържествено. — Сигурна съм, че ще можем, Барт. Но цялата работа ще е там, че никой няма да казва на другия какво прави.
— Само докато не видя червения фенер на вратата, като се прибера от работа утре — отвърна той, капитулирайки.
Тя го хвана за раменете, качи се отгоре му и започна да го гъделичка, което след малко се превърна в милувка.
— Дай ми го — прошепна тя във врата му и пое пениса му в ръка, нежно и възбуждащо, насочвайки го и притискайки го в същото време. — Ела в мен, Барт.
По-късно, отново в тъмнината, докато лежеше, подпрял глава на ръцете си, той каза:
— И няма да казваме кой какво прави, така ли?
— Няма.
— Мери, откъде ти щукна това? Да не би това, което казах за Дона Ъпшоу, че не й се поднасят фъстъци на половината квартал?
Когато му отговори, в гласа й вече нямаше смях. Думите й прозвучаха студено, строго и даже малко сплашващо, като лек зимен полъх в топлата юнска нощ в техния апартамент на третия етаж.
— Не обичам да я карам на аванта, Барт. И няма. Никога.
В продължение на седмица и половина, нейното щуро предизвикателство не му излизаше от главата и той се чудеше какво по дяволите можеше да започне, тъй че да си докара половината от седемстотин и петдесетте долара (а може би и три четвърти от сумата, както му се искаше) през почивните дни на следващите двайсетина седмици. Бе вече малко стар за да коси тревата по дворовете. А и сенките под очите на Мери го караха вече да мисли, че тя започва, или вече е започнала нещо. Май трябва да запряташ ръкави, Барт, помисли си той, и не се сдържа да не се засмее на глас над собственото й положение.