— Ще ме убиеш ли? — попита Миа.
Карен я изгледа учудено.
— Да, разбира се. Защо питаш?
— Защо мен?
— Не си ли разбрала още? А аз те мислех за интелигентна.
— Не, не съм разбрала — призна тихо Миа.
— Не си, защото съм по-умна от теб.
Карен се усмихна тържествуващо и плесна по детски с ръце.
— Убих едно куче, знаеше ли? За да имат момичетата другар в игрите. Не е ли мило от моя страна?
— Не знаех — измърмори Миа.
— Защото си тъпа — не спираше да се усмихва Карен Нилун.
— Да, ти си по-умна от мен.
— Така е.
— И защо ще ме убиеш?
— Не знаеш ли? Наистина ли не знаеш? — усмихна се ехидно русорижата жена.
— Не.
— Да ти кажа ли?
— Да.
— Защото ти уби сестра ми. — И Карен отиде в кухнята.
80.
Лив-Хеге Нилун за първи път диша лепило на тринайсет, в една задна уличка в Хамар. Отдавна я бяха изключили от училище, не се чувстваше добре там — предметите не бяха за нея, не се разбираше със съучениците си, но и без това никой не се интересуваше къде е. По-рано сестра ѝ, десет години по-голяма, се интересуваше от нея, винаги се грижеше за нея през детството им в Танген, в малката къща, далеч от хората. Баща им беше тиран. Ежедневието на сестрите и на майка им, накрая просто изчезнала от лицето на земята, беше белязано от физическо и психическо насилие. Малката Лив-Хеге ставаше свидетел на непоносими за ума и за тялото ѝ действия. Напоеният с лепило парцал се оказа чудесен начин да се спаси от действителността. Докато Карен се навърташе край нея, ѝ бе по-леко — да се справя в училище; да се старае да е добре; да вярва, че ще сполучи. Но Карен бе станала толкова странна. След като и двамата им родители си отидоха, тя се превърна едва ли не в друг човек. Изпадаше в ярост при най-малък повод. Ненадейно започваше да се смее високо на неща, които не бяха смешни. Лив-Хеге си спомняше как веднъж една птица се блъсна в прозореца на всекидневната. Тя я прибра, сложила я в малка картонена кутия, постлана с памук, опита се да ѝ спаси живота. Един ден се прибра вкъщи с училищния автобус и завари голямата си сестра, Карен, в кухнята — в тенджерата на котлона вреше вода, а тя стоеше и гледаше как цвърчащата птичка се вари жива. Обърна се с широка усмивка към Лив-Хеге. Сякаш изпитваше наслада от гледката на умиращата птица. Навремето майка им работеше в болницата в Хамар и на голямата сестра, Карен, ѝ позволяваха да ходи с нея там. Ала майката не бе разбрала, че Карен краде лекарства. Веднъж бяха останали сами вкъщи и тя показа на Лив-Хеге кутия на тавана, пълна със спринцовки и ампули, и стъкленици, и всякакви неща със странни наименования. Лив-Хеге недоумяваше какво ли е намислила сестра ѝ да прави с всичко това, но най-вероятно щеше да убие нещо. Карен обичаше да убива.
Лив-Хеге трябваше да забрави. Парцалът с лепило само сложи началото на пътуване, чийто край можеше да е само един. Първо Лив-Хеге отиде на стоп от Танген в Хамар — и с това се приключи: тя не се прибра повече вкъщи. Дишаха лепило на провлака Домширкеоден, недалеч от катедралата, и заспиваха в храстите. Вземаха попърс29 и лекарства за сърце и спяха по пейки и стълбища. Крадяха храна и прекарваха повечето от времето в търсене на някаква дрога. Колкото по-често се дрогираше Лив-Хеге, толкова по-трудно ѝ беше да остава трезва. През първите години се докарваше до опиянение на промеждутъци, примерно няколко пъти в седмицата, но сега то траеше постоянно. Попаднала в спиралата на деградация, тя се спускаше неудържимо надолу. Измъкване нямаше. Детските преживявания преследваха Лив-Хеге: пълната липса на обич, непрекъснатият ужас какво ще се случи. Изгуби способността да се отнася към действителността така, както другите я виждаха. Добър живот. Сигурен живот. Къща. Работа. Семейство. Деца. Почивки. Никакъв шанс. Постепенно Лив-Хеге Нилун се прости с всички цели в живота си, освен една. Следващото дрогиране. И следващото. И после — следващото. Имаше си гаджета, но те не бяха толкова важни. Някакъв тип ѝ предлагаше подслон и хашиш. При друг можеше да се изкъпе, а и разполагаше с алкохол.
Но после срещна Маркус Скуг. Лив-Хеге заспа в кола и се събуди в Осло. Ставаше въпрос да се вземе някаква пратка. Спийд. Или нещо друго. И в един апартамент в „Грьонлан“ го срещна. Лив-Хеге хлътна веднага и бързо станаха гаджета. Маркус Скуг я запозна с хероина и сега тя бе влюбена в две неща. Хероинът бе идеален за нея. Нещо съвсем различно от всички вещества в лепилото и всички нечистотии, които бе приемала. Вярно, откъсваха я от действителността, но ѝ бе лошо и ѝ се гадеше почти през цялото време. Това бе нещо съвсем различно. Маркус Скуг ѝ сложи първата инжекция през един летен ден край река Акершелва. Лив-Хеге не вярваше, че е възможно: тялото ѝ, цял живот напрегнато, сега изведнъж изпадна в покой. Всички остри игли и цялото пронизващо страдание се превърнаха в широка усмивка. Широка, красива, сладостна усмивка, породена от розови облаци от вечна красота. Хората бяха добри. Светът бе фантастичен. Завинаги. Оттогава бяха неотлъчно заедно. Съвършен, божествен триъгълник — Маркус, тя и хероинът. Поскитаха насам-натам, живееха ту на едно, ту на друго място. Маркус познаваше много хора и така стана дилър. Запознаха се с още повече хора. Дилърите са звездите на подземието, винаги са заобиколени от познати и непознати и макар че той търгуваше само на улицата, се справяха добре. Настъпи есента и те се настаниха за известно време в една каравана горе край езерото Трюван. Цареше шумна и купонджийска атмосфера, имаше много кокаин и спийд, но твърде малко хероин — той липсваше на Лив-Хеге. Нещата обаче щяха да си дойдат на мястото. Пак щеше да се надруса като хората. За щастие купонджиите постепенно се оттеглиха към центъра и горе, в караваната, отново останаха само тримата. Маркус, тя и великолепното течно злато, което скоро щеше да се влее в жилите ѝ.
29
Стимуланти за вдишване на основата на изобутил нитрит, използвани като афродизиак. — Б.пр.