— Разбрах. — Миа дишаше възбудено.
— Какво си разбрала? Колко е часът?
— Остави проклетия час! Разбрах.
— Какво си разбрала?
— Рине ЮВ.
— Сериозно? Какво откри?
— Мисля, че ЮВ е за Юаким Виклунд. Шведът от случая в Хьонефос преди няколко години. Помниш ли го?
— Разбира се — измърмори Мунк.
— А Рине — продължи Миа, — мисля, че просто означава „не“. Не беше Юаким Виклунд. Същият човек е, Холгер. Същият от случая в Хьонефос.
Мунк дълго стоя безмълвен. Миа почти чуваше щракането в главата му. Разбира се, беше прекалено безумно, за да е вярно, но все едно. Просто трябваше да е така.
— Не вярваш ли? — попита Миа.
— Звучи съвсем налудничаво — призна Мунк най-накрая. — Но най-лошото е, че изглежда си права. Значи си с нас?
— Да — потвърди Миа. — Но само за този случай. После приключвам. Имам да правя други неща.
— Разбира се. Решението е твое — каза Мунк.
— Пак ли сме на „Марибуесгата“?
— Да.
— Имам полет утре.
— Чудесно. Доскоро тогава.
— Доскоро.
— Ще караш внимателно, нали?
— Винаги внимавам, Холгер.
— Никога не внимаваш, Миа.
— Майната ти, Холгер.
— И аз те обичам, Миа. Радвам се, че се връщаш.
Миа затвори и за момент леко се усмихна на себе си. Спокойно отиде във всекидневната и разгледа всички таблетки, оставени на масата.
Ела, Миа, ела.
Извини се мислено на сестра си. Сигри щеше да почака малко. Миа Крюгер първо трябваше да свърши нещо.
2.
14.
Леко неспокоен, Габриел Мьорк чакаше на тротоара на „Марибуесгата“ да го вземат. Мислеше, че участъкът се намира в квартал „Грьонлан“ и там трябва да се яви, но явно не беше така. Бе получил кратко текстово съобщение. Среща на „Марибуесгата“. Ще те вземем в 11 ч. Без подпис. Нищо. Много странно. Миналата седмица като цяло беше изключително странна, забавна в някакъв смисъл, но Габриел Мьорк още нямаше ни най-малка представа колко сериозно щеше да се окаже онова, на което се беше съгласил.
Работа. Преди не бе работил. Да има шеф. Колеги. Всичко това. Действителността. Да става сутрин. Да е част от обществото. Това не беше за един двайсет и четири годишен младеж.
Габриел Мьорк обичаше да будува през нощта, докато останалият свят спи. Тогава мислеше по-добре. В нощния мрак, осветяван единствено от екраните в жилището. Силно казано жилище. Габриел Мьорк неохотно си признаваше, че още живее у дома в детската си стая. Разполагаше, разбира се, със самостоятелен вход и отделна баня, но майка му обитаваше същата къща. Не беше върхът и определено не си струваше да го съобщава на всеослушание, случеше ли му се да се запознае с нови хора или да срещне стари познати от училище. Не че не познаваше и други хакери в същото положение. Още живееха с родителите си. Но все пак.
Сега това щеше да се промени. Неочаквано. Всичко ставаше някак прекалено бързо. Но не беше ли го чакал цял живот? Срещна я в интернет само преди седем месеца, а сега беше бременна. Щяха да заживеят заедно в собствен апартамент и ето, че той стои на улицата, вече нает да работи в полицията. Габриел Мьорк никога не бе смятал, че има особен успех — не когато ставаше въпрос за компютри, там малцина бяха по-добри от него — а в живота и изобщо. В училище най-често странеше от другите. Притесняваше се, когато момичетата го заговаряха и го канеха някъде. По време на абитуриентските празненства си остана вкъщи, докато съучениците му се напиха до безпаметност на Трюван. Есента бе записал някаква специалност, свързана с информатика, но нито веднъж не отиде на лекции. Какво да прави там? Знаеше вече всичко.
Огледа се нервно, ала не видя някой да е дошъл да го вземе. Май беше само майтап. Работа в полицията? Първо си помисли, че някой от виртуалните му приятелчета се е пошегувал с него. Познаваше няколко типа, които смятаха такива неща за ужасно забавни. Да се бъзикат с живота на хората. Да проникват в електронни медицински издания. Да разбиват сайтове на адвокатски кантори. Да изпращат съобщения с текст „бременна съм“ на случайни номера. Да подправят тестове за бащинство. Да създават възможно най-много хаос. Габриел Мьорк не беше от тези хакери, но познаваше много такива. Възможно бе някой да се будалка с него, но не вярваше. Човекът, който му се обади, звучеше много убедително. Бяха получили името му от Центъра за правителствени връзки в Англия. МИ-6. Службата по разузнаване. Габриел Мьорк бе направил като мнозина други — атакува неочаквано появилата се задача в интернет миналата есен. Canyoucrackit? За обикновените хора очевидно неразрешим код. Сто и шейсет двойки числа и букви, и часовник, отброяващ секундите до нулата, за да повиши напрежението. Не той пръв дешифрира кода, но не беше толкова далеч. Първи го направи някакъв руснак, blackhacker10, дешифрира го само няколко часа след качването му в интернет. Габриел Мьорк знаеше, че руснакът не е решил самия код, а е хакнал интернет страницата, canyoucrackit.co.uk и открил HTML адреса, където се намира отговорът. Само по себе си беше забавно, но не представляваше никакво предизвикателство.
10
От black hat hacker (англ.) — злонамерен хакер, който прониква незаконно в компютърни системи. — Б.пр.