— Какво казах за викането, Линда?
Чарли се обърна към един от мъжете на масата — носеше къса розова рокля, боти, ръкавици и перлена огърлица на шията. Макар и на повече от четирийсет години, движеше тялото и ръцете си като петнайсетгодишно момиче.
— Хайде де, Чарли. Бъди добър.
— Това е почтено заведение, а не амстердамски бардак. С чаши за всички ли?
— Не, имаме си — изкиска се мъжът на име Линда.
— No class14 — въздъхна Чарли и завъртя очи. Взе бутилка шампанско от стаичката зад бара и я занесе до масата. Отвори я от раз за радост на мъжкото момиче, което пляскаше с ръце и се смееше.
— Така — каза Чарли, като се върна. — Мислех, че сме те изгубили.
— Слуховете за смъртта ми са силно преувеличени — смигна Миа.
— Малко червило и нотка фон дьо тен и ще се съглася — изкикоти се Чарли. — О, не, нагъл съм. Не, много съм нагъл.
Чарли Брюн се приведе над бара и дълго я държа в прегръдката си. Миа се усмихна. Отдавна не ѝ се бе случвало да я прегръща плюшено мече в женски дрехи. Беше хубаво.
— Нагло ли беше? Изглеждаш тооолкова прекрасно. Като милион крони.
— Няма проблем — засмя се Миа.
— Два милиона.
— Стига, Чарли.
— Десет милиона. Още един „Йегер“?
Миа кимна.
— Кажи какво те води тук — поде Чарли, когато и двамата изпразниха чашите.
— Имам нужда от помощ — отвърна Миа и извади снимка от вътрешния джоб на якето си.
Тя я плъзна през бара. Чарли извади чифт очила и приближи снимката до свещта.
— Ранди, да — кимна Чарли. — Знаех си, че ще има нещо общо с теб. Трагедия.
— Той често ли идваше тук? Извинявай, исках да кажа „тя“.
Чарли свали очилата и плъзна снимката по бара обратно към Миа.
— Случваше се да идва тук, да. На периоди. Ту идваше често, ту минаваха месеци, преди да я видим отново. Рогер беше от тези, които, как да се изразя, не се чувстват добре със себе си. По моему правеше всичко по силите си да не бъде Ранди, но, знаеш как е, не можеше да престане. Трябваше да пие много, за да се отпусне. Понякога се налагаше да я помолим да си тръгне, притесняваше другите гости.
— Имаш ли предположение защо?
— Защо е скочил от покрива ли?
Миа кимна. Чарли сви рамене.
— Нямам представа. Светът е жесток, само това мога да кажа. Трудно е, когато обществото иска от теб да бъдеш някакъв, а тялото ти иска друго.
— Няма по-нормален човек от теб — увери го Миа и надигна бирата си.
— Аз ли? Боже мой, аз приключих с това преди трийсет години, но не всички са като мен. Вина, срам и угризения на съвестта. Имаме интернет на телефона и изпращаме всъдеходи на Марс, но в умствено и емоционално отношение живеем още в Средновековието, но ти знаеш за какво говоря.
— Знам ли? — повдигна вежди Миа.
— Да, ти си умна. Затова те харесвам толкова. И красива — това разбира се помага, но най-вече си умна, не е нужно да ти обяснявам всичко. Защо не станеш министър-председател, Миа? Да научиш таза страна на едно-две неща?
— Едва ли ще доведе до добър резултат.
— Да, вероятно е така. Прекалено си мила.
Чарли се засмя и наля на себе си и на Миа по още един „Йегер“.
— Сама ли идваше?
— Кой? Ранди?
Миа потвърди.
— Обикновено — да. Няколко пъти доведе и приятелка, но не съм разговарял с нея.
— Мъж?
— Не, жена.
— Как изглеждаше?
— Строга. Достолепна. С тъмна коса на стегната конска опашка. Малко необичайни очи.
— В какъв смисъл необичайни?
— Бяха разноцветни.
— Я виж ти.
Чарли кимна.
— Едно синьо и едно кафяво. Изглеждаше малко freaky15. Студена. Сериозна. Зарадвах се, когато спря да идва. Побиваха ме тръпки от нея.
— Кога беше това?
— О, не знам. — Чарли извади парцал и започна да бърше бара. — Май няколко месеца, след като ти спря да идваш тук. Между другото, къде беше?
— За известно време извън света.
— Радвам се, че се върна. Липсваше ми. — Той смигна и надигна чашката. — Да изгоня ли гостите? Така и ние ще пийнем като хората, както едно време.
— Някой друг път, Чарли. — Миа си облече якето. — Точно сега имам много работа.
Намери химикалка в джоба си и му написа телефонния си номера на една салфетка.
— Обади ми се, ако се сетиш за нещо. Става ли?
Чарли се наведе над бара и за довиждане я целуна по двете бузи.
— Don’t be a stranger.16
— Обещавам — усмихна се Миа.
Нахлупи си шапката и излезе в дъждовната вечер на Осло. Потърси такси, но не видя. Все едно. Не бързаше. Да не би някой да я чака в хотелската стая? Миа си сложи качулката и се отправи с бавна крачка към центъра. Телефонът ѝ иззвъня. Габриел Мьорк.