Миа се усмихна и сложи длан върху ръката на приятелката си.
— Да не говорим повече за това, имате си достатъчно драматизъм в театъра, нали? Това са само съвпадения, нямат нищо общо.
— Окей — изгледа я Сюсане. — Проклет алкохол! От него само ставам тревожна.
— Съгласна съм — усмихна се Миа. — Повече никога няма да пия.
— Да, и аз винаги казвам така на другия ден — подсмихна се Сюсане. — Но веднага щом ми мине, и забравям. Не е ли изумително?
— Да, напълно непонятно — потвърди Миа.
— А сега е време да вървя — стана Сюсане. — Искам да се прибера и да се преоблека преди репетицията. Ще ме гледат накриво, ако съм с дрехите от вчера. В такива случаи всички се оглеждат и се чудят дали още някой не се е прибирал вкъщи. Нали разбираш?
— Разбирам. — Миа също стана и прегърна Сюсане.
— Благодаря за помощта. Ще се видим ли пак скоро?
— С удоволствие — увери я Миа. — Но без бира. Чай или нещо подобно.
— Става — усмихна се Сюсане.
Светлокосата приятелка на Миа си взе чантата и излезе от хотелския ресторант, като ѝ махна за довиждане, стараейки се да изглежда възможно най-трезва.
37.
Леко раздразнен, Холгер Мунк седеше пред кабинета на Микелсон в „Грьонлан“. Съжаляваше, че се е съгласил телефоните им да се подслушват. Сега всички настояваха да се срещат с него лично, на четири очи. А той нямаше време за това. Момичетата бяха още живи, но скоро щяха да умрат. Това бе истината. Ако се касаеше за същия похитител. А той бе същият. Малко по-различен modus operandi20, отклоняваше се от метода си на действие, но това бе извършителят. Жена, никакви следи обаче не водеха към нея. Хиляди обаждания, но нито едно не ги бе довело до резултат. Абсолютно нищо. Ако показанията на свидетеля се окажеха верни. А той изглеждаше благонадежден. Пенсионерът. Жена. Между трийсет и трийсет и пет години. Прав нос. Сини очи. Тънки устни. Можеше да е всяка. Къде ги държи? Бяха ли вече мъртви?
Мунк извади дъвка от джоба си и забарабани с пръсти по стола. Имаше уговорка с Миа да наминат през старческия дом, за да проведат бърз разговор с майка му само за да му се махне от главата, но се чудеше дали не е по-разумно да я отмени. Нямаше време. Особено ако ще изгуби половин ден в ненужни срещи като тази. Набързо ще се отбие в старческия дом, ще каже какво мисли и после ще си тръгне, без да се бави. Да става, каквото ще. Налага се да свърши с това, преди да стане твърде късно. Преди семейното наследство да се окаже в ръцете на някакъв шарлатанин, който ѝ обещава вечен живот на небето, дари ли цялото си имущество. Той погледна часовника на телефона си и почувства нарастващо раздразнение.
Андреа и Каролине бяха похитени. Изчезнаха под носа му, след като пое случая. Скоро някой ще ги упои. Ще ги измие. Ще ги облече в кукленски рокли. Ще ги обеси с ученическа раничка на гърба. Ако той не ги открие преди това. Холгер сякаш бе изгубен в мъгла. Недоумяваше какво да предприемат на този етап. Каква е следващата стъпка. Никому неизвестна жена — само с това разполагат. Травеститът Рогер Бакен. Тази следа се губеше. Миа се обади посред нощ, пияна, искаше непременно да му разкаже нещо, била открила улика, но така мънкаше, че той предпочете да я прати да си легне. Да се подслушват телефоните им. Не, това въобще не беше удачно. Ще говори с Габриел. Сигурно има начин да се изключат личните разговори. Да не влизат в докладите. Например, този с Миа миналата нощ.
— Холгер, влез.
Микелсон изглеждаше угрижен. Мунк с лекота преброи хоризонталните бръчки на челото му.
— Как е положението? — попита той, когато Мунк седна.
— Както и вчера — отговори колегата му. — Никакви сведения за жената от скицата, все още проверяваме, но изглежда сме в задънена улица, за жалост.
— Алфа 1 и няма и следа от момичетата. Как е възможно?
Мунк изведнъж се почувства на училищната скамейка — директорът му чете конско. Никак не му беше приятно, но точно сега нямаше какво да направи.
— И аз не разбирам. Изглежда много добре замислено, само толкова ще кажа. Ако беше случайно, отдавна щяхме да сме я заловили.
— Това не е достатъчно, въобще не е достатъчно — изръмжа Микелсон.
— Само за това ли ме извика? — попита сухо Мунк. — Не пречеше да ми четеш конско и по телефона.
— Не, прощавай.
Микелсон си свали очилата и разтърка очи. Знакът не беше добър. Нещо се беше случило.
— Малко ме притискат отгоре — продължи той и пак си сложи очилата на носа.
— Кой? Министерството на правосъдието ли?