— Може би — отвърна Лаушер. — Но образование и наука са две коренно различни неща. Опасното, това имам предвид, е проклетата осъзнатост, до която постепенно те довежда следването. Всичко трябва да мине през ума, всичко би трябвало да бъде разбрано и премерено. Човек се проверява и самопретегля, търси границите на дарованието си, прави опити със себе си и накрая твърде късно вижда, че в осмиваните, несъзнателни вълнения на ранната младост е изоставил по-добрата част и от своето „аз“, и от своето изкуство. И ето, простира ръце към потъналите острови на невинността; но сега и това не избликва от цялата стихийна развълнуваност на силната болка, а вече с известна осъзнатост, преднамереност и поза.
— Какво подразбираш в случая? — попита при тези думи усмихнат Карл Хамелт.
— Нали знаеш от по-рано — извика Херман. — Да, признавам, моята неотдавна отпечатана книга ме плаши. Отново трябва да се науча да черпя от пълнотата, да се върна към изворите. Жадувам не толкова да съчиня нещо ново, колкото да поживея известно време бодър и несломим. Бих искал пак, както в моето детство, да лежа край потоци, да изкачвам планини или по обичая си да свиря на цигулка, да тичам подир момичета, да се рея безцелно и да чакам, докато стиховете сами дойдат при мен, вместо, останал без дъх и наплашен, да тичам подире им.
— Вие имате право — неочаквано прозвуча гласът на Дредихум, който излезе от гората и изведнъж се спря сред младежите, налягали на тревата.
— Дредихум! — възкликнаха всички зарадвано. — Добър ден, господин философ! Добро утро, господин Навсякъде!
Старецът седна, всмукна силно от пурата си и благодушно се обърна към приветливото лице на поета Лаушер.
— У мен — започна той с усмивка — е останал още един отломък от младостта, който отново с удоволствие би се набъбрил сред себеравни. Ако ми позволите, ще взема участие във вашата беседа.
— С удоволствие — каза Карл Хамелт. — Нашият приятел Лаушер говореше тъкмо за това, как един поет би трябвало да черпи от неосъзнатото и колко малко можели да му служат всички науки.
— Не е лошо — отвърна бавно старият. — Винаги съм имал слабост към поетите и съм познавал неколцина, за които моето приятелство не е било без полза. Поетите и до днес са склонни повече от другите хора да вярват, че в лоното на живота в полусън лежат известни вечни сили и красоти, предчувствието за които понякога проблясва в загадъчното настояще като светкавица в нощта. Тогава си мислят, че целият обикновен живот и те самите са просто изображения от хубава изрисувана завеса и едва зад тази завеса се разиграва истинският, същинският живот. Понякога най-възвишените, вечните слова на великите поети ми се струват като мълвене на сънуващ, който, без да съзнава, с надебелели устни шепне за бегло съзрените висоти на един отвъден свят.
— Много хубаво! — извика Оскар Риплайн. — Много хубаво казано, господин Дредихум, но не е нито достатъчно старо, нито достатъчно ново. Това мечтателно учение е проповядвано още преди сто години от така наречените романтици, и тогава са им се присънвали подобни завеси и такива светкавици. В училищата още се говори за това като за щастливо преодоляна поетическа болест и днес отдавна вече никой човек не бленува така или ако бленува, то той знае, че мозъкът…
— Satis!91 — извика тогава кандидатът Хамелт. — Преди сто и повече години също е имало такива… такива хора на разума и те са произнасяли скучни речи. И днес онези мечтатели и фантазьори все още продължават да се смятат за по-представителни и по-достойни, отколкото прекалено разсъдливите хитреци. Впрочем що се отнася до сънуването, през тези дни и аз сънувах незабравим сън.
— Разкажете го все пак — помоли старият.
— Друг път.
— Не желаете ли? Но навярно ние бихме могли да го разгадаем — каза Дредихум.
Карл Хамелт се засмя високо.
— Е, нека опитаме — настоя Дредихум. — Всеки ще постави един въпрос, на който вие честно ще отговаряте с „да“ или „не“. Ако не отгатнем, то поне ще сме си прекарали весело времето.
Всички обявиха, че са съгласни, и почнаха да задават кръстосани въпроси. Но най-добрите въпроси поставяше винаги философът. Когато той отново дойде наред, след известно замисляне попита:
— В съня явяваше ли се вода?
— Да.
Сега, след като на въпроса бе отговорено утвърдително, старият си позволи да зададе още един:
— Изворна вода?
— Да.
— Вода от чудотворен извор?
— Да.
— Изчерпана ли беше водата?
— Да.
— От едно момиче?
— Да.
— Не — извика Дредихум, — спомнете си добре.