— Ех, госпожице Лулу — каза Риплайн, — бих искал да сте принцеса, а аз да ви освободя.
— Не — извика поетът Лаушер, — вие действително сте принцеса, само че ние не сме достатъчно рицари, за да ви избавим. Но какво ще ми попречи? Ще го направя още днес, ще хвана за гърлото проклетата Мюлер…
— Тихо, тихо! — извика Лулу умолително. — Оставете ме сама да понеса участта си. Днес ми е мъчно единствено за красивата вечер.
След това те почти не говориха и бързо се приближиха към града, където Лулу се отдели от другите, за да се върне сама в „Короната“. Петимата гледаха подире й, докато тя изчезна в първата тъмна улица.
си тананикаше Карл Хамелт, когато тръгна на път за дома към селото Вендлинген.
6
Късно вечерта на същия ден Ерих Тенцер още дълго стоя в „Короната“, докато и Лаушер със свещ за през нощта не се качи в хотелската си стая и не го остави сам в тихия салон на кръчмата. Лулу още седеше с него на масата; тогава изведнъж неочаквано Ерих буйно отблъсна чашата с бира настрана, уловя ръката на красивото момиче, огледа я, покашля се и започна следната реч:
— Госпожице Лулу, трябва да произнеса едно слово, трябва да ви обвиня. У мен се вълнува бъдещият прокурор. Вие сте непозволено красива, вия сте по-красива, отколкото човек може да бъде, и с това правите себе си и останалите нещастни! Не се опитвайте да се защитавате! Къде е моят добър апетит? Къде е моята чудесна жажда? Къде е целият запас от параграфи на Гражданския кодекс, който е помощта на Майзеловия справочник мъчително бях набил в главата си? А Пандектите92? Къде са наказателното право и гражданският процес? Да, къде останаха те? В главата ми има само един-единствен параграф, който се нарича Лулу. А забележката под линия, съдържа: О, прелестна! О ти, най-прелестна от всички!
Очите на Ерих бяха широко отворени, лявата му ръка със спотаен яд мачкаше новата модерна копринена шапка, а десницата си бе вкопчил в хладната китка на Лулу. Девойката плахо дебнеше възможност да се измъкне. До бюфета хъркаше господин Мюлер тя не биваше да вика.
Тогава неусетно вратата леко се открехна и една ръка, ръкав от фланелена дреха, се промъкна през отвора, мярна се нещо бяло и с шум падна на пода. Веднага след това вратата отново бързо бе притворена. Лулу се отскубна, скочи натам и вдигна от пода изписан лист хартия за писмо. Ерих навъсен мълчеше. Тя обаче ненадейно се засмя и му прочете какво пишеше на листа:
— Лаушер! — извика Ерих възмутено. — Обесникът! Нима ще повярвате, че наистина влага нещо страшно сериозно в своите проклети стихове? Стихове! Нещо от този род той пише на всеки три седмици, и все на различни.
Лулу не отговори нищо на възмутения, но се заслуша към отворения прозорец. Оттам идваха безредни акорди на китара и нечий басов глас редеше:
От един порив на вятъра прозорецът се блъсна с дрънчене. В този момент стопанинът до бюфета се събуди и в лошо настроение излезе иззад тезгяха. Ерих хвърли пари на масата, остави бирата си недоизпита, без да се сбогува, напусна салона и тичешком с един скок слезе по стълбите зад гърба на китариста, който не беше никой друг освен референдаря Риплайн, сега, скаран с Ерих и навъсен, той тръгна към вала под кестените.
Красивата Лулу угаси газовите лампи в кръчмата и коридора и се прибра горе в стаичката си. Докато се изкачваше по стълбата и мина край стаята на Херман Лаушер, чу забързани стъпки и чести дълги въздишки. Като клатеше глава, тя стигна до стаичката си и легна да отдъхне. Тъй като не можеше веднага да заспи, премисли още веднъж вечерта; но сега вече не се усмихваше, нещо повече, беше тъжна и всичко й се струваше неуспешен фарс. С чистото си сърце Лулу се учудваше как всички тези хора толкова глупаво и тесногръдо просто мислят за себе си, а у нея всъщност почитат и обичат единствено хубавото лице. Тези млади мъже й изглеждаха като заблудени сиротни нощни пеперуди, които се въртят в шемет около слаба светлинка, докато произнасят високопарни речи. Струваше й се тъжно и жалко как те непрекъснато говорят за красота, младост и рози, издигат около себе си пъстроцветни театрални декори от думи, докато цялата тръпчива истина за живота, чужда, отминава край тях. В собствената й малка скромна девича душа тази истина бе вписана дълбоко и без украса: изкуството да живееш се състои в това да се научиш да страдаш и да се научиш да се усмихваш.