Поетът Лаушер лежеше в леглото си в полудрямка. Нощта беше усилна. Бързи, незавършени, трескави мисли се надигаха зад горещото му чело и се губеха в бегли избледняващи сънища, без при това съзнанието му да бъде отминато от тежката душна августовска нощ и от упоритото мъчително бръмчене на няколко комара. Най-вече те го изтезаваха. Ту му се струваше, че комарите бръмчаха:
Ту, че това може да бъде песента на мечтаната арфа. Тогава изведнъж му дойде наум, че сега неговите стихове са в ръката на красивата Лулу и че тя знае за любовта му. Това, че Оскар Риплайн бе изпълнил на китара серенада и че вероятно и Ерих тази вечер бе направил любовно признание на красивото момиче не бе останало скрито за Лаушер. Загадъчното в характера на любимата, нейното предусетно неосъзнато свързване с философа Дредихум, с аскийското сказание и съня на Хамелт, нейната странна одухотворена красота и делнично сивата й съдба занимаваха мислите на поета. Че целият този тесен приятелски кръг на cénacle изведнъж се завъртя край чуждото момиче като около някаква магнитна планина, че той самият, вместо да се сбогува и да потегли на път, с всеки час се чувстваше все по-тясно заплетен в мрежата на тази любовна приказка, всичко това сега му изглеждаше странно, сякаш той и другите бяха просто фигури от някакъв сън на фантазиращ хуморист или фигури от гротескна сага. Главата му се пръскаше от болка, но в нея изплува представата: целият този хаос и той самият, и Лулу бяха безсилни, безволеви отломки от някакъв ръкопис на древен философ, хипотетични, съчетани за опит различни части от незавършен естетически размисъл. И все пак у него всичко настръхваше срещу едно такова нещастно cogito, ergo sum93, но той се оборави, стана и се приближи до отворения прозорец. Сега, когато размишляваше с по-бистра глава, скоро разбра безнадеждната глупост на своето лирично любовно обяснение; долавяше ясно, че красивата Лулу не го обича и в действителност го намира жалък, смешен. Тъжен, Лаушер се облегна на прозореца; измежду леките облаци надзъртаха звезда, вятър минаваше над тъмните корони на кестените. Поетът реши, че утре трябва да бъде последният му ден в Кирххайм. Едновременно тъжно и облекчаващо, чувството за отреченост нахлуваше в неговото уморено и през последните дни разтревожено от сънищата съзнание.
7
Когато на другия ден рано сутринта Лаушер слезе в салона на пивницата, Лулу вече се занимаваше с чашите. Двамата седнаха на чаша димящо кафе. На госта Лулу се видя необикновено променена. Една почти царствена яснота грееше на нейното чисто, приятно лице и особена доброта и мъдрост сияеха в красивите й дълбоки очи.
— Лулу, вие изведнъж сте станали по-красива! — каза Лаушер с удивление. — Не знаех, че това е възможно.
Тя се усмихна и кимна.
— Да, сънувах един сън, един сън…
С почуда в очите поетът запита през масата.
— Не — отвърна тя, — не бива да го разказвам.
В този момент утринното слънце надникна в прозореца и заблестя над тъмните коси на красивата Лулу, гордо и златно като ореол. Благоговейно, с меланхолна радост, погледът на поета се прикова в прелестния й лик. Лулу му кимна, усмихна се отново и каза:
— Трябва още и да ви благодаря, мили господин Лаушер. Вчера вие ми подарихте стихове, които ми се виждат хубави, макар че не мога да ги разбера напълно.
— Миналата вечер беше много душна — каза Лаушер и се взря в очите на хубавицата. — Мога ли още веднъж да видя листа?
Тя му го подаде. Той тихичко го прочете повторно, сгъна го и го скри в джоба си. Красивата Лулу го изгледа мълчешком и замислено кимна с глава. В този момент се чу, че стопанинът слиза по стълбището, Лулу скочи и се залови за сутрешната си работа. Поздравявайки, влезе дребният набит стопанин.
— Добро утро, господин Мюлер — отговори Херман Лаушер. — Днес за последен път съм ваш гост. Утре на ранина заминавам.
— Но аз мислех, господин Лаушер…
— Е, добре, за тази вечер изстудете няколко бутилки шампанско и ни подредете вътрешната стая за прощално тържество.