Пътуване към Изтока

Когато дочетох това докрай, ми хрумна, че преди няколко седмици веднъж през нощта бях записал едно странно стихотворение, в което също се говореше за степен вълк. Аз затърсих в купчината хартия по моето отрупано писалище, намерих го и зачетох:

Аз съм Степния вълк, който тича в полята.
И светът покрай мен е потънал във сняг.
Само черният гарван кръжи над брезата,
от кошута и заек ни диря, ни знак.
Аз съм влюбен в кошутата, ако открия
само нейния мирис и стъпки в нощта,
ще я сграбча и зъби във нея ще впия,
по-прекрасна от нея не знам на света.
Как добре на любимата нежното гърло
бих обзел и захапал бих с порив такъв,
че отпосле ще вия до съмване върло
и ще пия от нейната алена кръв.
Ако можех да срещна и заек в полето,
бих се радвал, защото кръвта съм му пил…
Ах, лишен ли съм вече от всичко, което
прави моя живот и приятен, и мил?
По опашката моята козина вече е сива
и се вглеждам с невиждащи вече очи.
И жена ми отдавна в земята почива
и вкуса на живота ми вече горчи.
Тичам аз след сърни и по заешки дири,
утолявам си гърлото с глътки от сняг,
слушам в тъмната нощ как виелица свири
и душата си нося на дявола пак.97

Ето че сега имах два мои портрета в ръка, единият — автопортрет в тромави стихове, тъжен и изпълнен със страх като мен самия, вторият — хладен, създава впечатление за голяма обективност, написан е от човек, който ме е гледал отстрани и отвисоко, знае повече и все пак по-малко от мен самия. И тези два портрета общо — собственото ми меланхолично спънато стихотворение и мъдрата студия от непознатата ръка — ме нараняваха и двата, причиняваха ми болка; и двата имаха право, рисуваха без разхубавяване моето безутешно съществование; и двата портрета показваха ясно, че положението ми е непоносимо и неудържимо. Степния вълк трябваше да умре, със собствена ръка да сложи край на омразното си битие или стопен в смъртния огън на една обновена самооценка, да се преобрази, да свали маската си и да се залови с новото сътворяване на своето аз. Ах, този развой не беше за мене нов и чужд, познавах го, много пъти го бях преживявал и всякога във времена на най-крайно отчаяние. И винаги при това разтърсващо до дън душа преживяване, нявгашното ми „аз“ се разбиваше на късове; всеки път глъбинни стихии го преравяха и разрушаваха; всеки път една опазена и особено скъпа отломка от моя живот изчезваше като неверница. Единия път изгубих своето бюргерско име заедно със състоянието си и трябваше да се откажа от вниманието на ония, които дотогава ми сваляха шапка. После изведнъж рухна моят семеен живот; жена ми, заболяла душевно, ме пропъди от дома, лиши ме от удобства, доверие и любов и внезапно те се бяха превърнали в омраза и смъртна борба; съседите гледаха съчувствено и презрително след мене. Усамотяването ми води началото си оттогава. И отново след години, след тежки горчиви години, когато в строга самота и мъчително самообуздаване си изградих нов аскетично-духовен живот и идеал, постигнах известно спокойствие и възвишеност на живота, отдадох се на абстрактни мисловни упражнения и строго разграничено религиозно вглъбяване, този нов облик на живота ми пак се съсипа и мигом загуби своя висок благороден смисъл; отново се повлякох по света с диви, напрегнати пътувания, трупаха се нови страдания и нова вина. И всякога смъкването на една маска, рухването на един идеал се предхождаше от ужасната празнота и безмълвие, от смъртната скованост, усамотяване и откъснатост от всички, от празния пустинен ад на безсърдечието и отчаянието, каквито и сега наново трябва да пребродя.

97

Стиховете в книгата са преведени от Иван Николов.