Хората като мен са доволни и от малкото, но пък винаги само от най-възвишеното. На нас ни стига, ако между болката, отчаянието и задушаващата отврата от живота в един свят миг на въпроса за смисъла на този толкова тежкопоносим живот отново чуем „да“, макар в следващия момент пак да ни облее мътният порой, и с това ще продължим да живеем известно време, като не само съществуваме, не само търпим живота, а и го обичаме и прославяме.
Върнах се в странноприемницата, развълнуван от Хьолдерлиновата луна и сънните улици край водите, а също и утешен от ненадейната среща с една от светините на моята младост. Дълго, до дълбока нощ, в мен звучаха стиховете, още дълго слушах изворно-глъбинния глас на младостта ми. Накъде ли не ме бе мамил този глас в течение на много години, колко надалеч ме бе отвеждал от всичко ценно и важно за другите, които не бяха белязани! Колко дълбоки и необикновени самотни блаженства бе пораждал и колко дълбоко ме бе хвърлил в страдание и раздвоение той, вълшебният глас, опасната песен на един по-възвишен живот, на човечество с повече благородство, отколкото ни е вродено! В спор и смразяване с цялата действителност, той ме бе водил до леденостудена, вече неизлечима самотност, до отвратителни бездни, на себезпрезрение, до божествени превзетости на благочестивост. И ако днес под все по-гнетящата тежест на моя живот се спасявам при хумора и наблюдавам така наречената действителност откъм смешната й страна, пък било и само за краткия час на някакво междинно стъпало, то и това не е нищо друго освен едно „да“ за онзи свят глас и опит да се прехвърлят за мигове ломливи въздушни мостове над бездната между него и действителността, над бездната между идеал и опит. Трагизмът и хуморът не са противоположности; или нещо повече, те са противоположности само затова, защото едното толкова неумолимо подтиква към другото.
Когато на следната сутрин подир късна закуска намерих градчето Тутлинген видимо доста загубило очарованието си, причината не беше само в мен и моята неспособност в утринните часове да харесвам света; солидни свидетели ми потвърдиха, че Тутлинген, общо взето, по-скоро може да бъде наречен безцветен град. Не се разтревожих от това, отново тръгнах по пътя към онези води — и към островърхите фронтони, намерих всичко на своето място, само не и луната, не и благодатта на отминалия нощен час. Значи бях пристигнал тук тъкмо в подходящия момент, в един безкрайно рядък, благословен час, когато Тутлинген се бе превърнал в тайнствен, приказен град. Сега беше лесно да се напусне селището; купих си сандвич, взех сиамския си куфар от гаровия гардероб и доволен се качих във влака, в препълнен неделен влак, който навлизаше в красивата долина на Дунав. Видях Бойрон и Варенваг при ясна слънчева светлина, изпитах силно желание да сляза и неусетно да се приближа до тези примамливи места, знаех обаче, че моят приятел в Блаубойрен, разочарован от вчерашното ми неявяване, ме чака трескаво, и си наложих да продължа. Но влакът навлезе в гъста мъгла, при някаква извивка на долината синевата и слънцето изведнъж се загубиха, по гарите едва можех да разчета имената на селищата. Сиво и мъгливо беше в Блаутал, където пристигнах в ранния следобед. Тогава се зададе, с минута закъснение, скъпият ми приятел, дотичал откъм широката безцветна улица, която водеше към малкото Блаутал и към тайните на Блаубойрен, но тя не даваше възможност на пришълеца дори да предположи за тях.
Ето че стояхме един срещу друг, гледахме се в лицата, които с годините не бяха станали по-хубави, и вярвам, че и двамата изпитвахме дълбока и искрена радост. Най-малкото за мен, който от двадесет години постоянно живеех далеч от родината на младостта ми, беше необикновено приятно и сгряващо от време на време да виждам, че в действителност още има неколцина, които са били момчета заедно с мен, назовавали са ме с ученическото ми прозвище и които с нищо не мога да заблудя. И колко вълнуващо и жалко е всеки път да установяваш, че хората, които си познавал от ранна младост, съвсем не се променят! Така беше и с моя приятел. Нашата дружба водеше началото си от времето, когато бяхме четиринадесетгодишни, и в моите представи той продължаваше да живее с тогавашното си момчешко лице, а сега стоеше пред мен и бе дошъл с угрижената стъпка на професор, имаше големи мустаци, някак хлътнали бузи и леко посивяла коса, но всичко това не можеше да ме измами и да ми импонира — и до гроба той ще бъде мой съученик и за мен приблизително на петнадесет години, а сигурно и аз за него. Отразяваше ми се благотворно отново да установя това и в добро настроение ние тръгнахме по сивата улица надолу към долината, веднага подехме разговор и неусетно стигнахме до приятното градче, пълно със замислени стари къщи, с фахверкови49 фронтони и богаташки покриви и отвъд него до тихи манастирски постройки. Тогава изведнъж отново се сетих за красивата Лау, припомних на моя приятел историята й и нейния каменен басейн в избата на калугерския двор и му казах, че за мен най-важното в Блаубойрен е да видя тази изба и този басейн и нека в подходящ час ме заведе там. Но приятелят ми не знаеше нищо за избата и за басейна и аз вече почнах да се съмнявам дали те не бяха просто хубава измислица на Мьорике. След това срещнахме един човек и не щеш ли, разбра се, че той бил домакин на манастира и същевременно уредник на музейната сбирка, грижлив пазител и познавач на забележителностите на Блаубойрен. Изложих пред него горещата си молба, описах му точно положението по новелата на Мьорике и тогава лицето му просия. Да, имало такова мазе, такава изба, и подземен поток го свързвал с Блаутопф и щом намерел време, щял да ме заведе. Уговорихме час за другия ден и се срещнахме в бившия манастир, където живееше моят приятел, посрещна ни домакинята и веднага поднесе обяд, за който ме бяха очаквали. Имаше швабска картофена салата и хубаво леко вино от Безигхайм и едва сега се почувствах в Швабия, бях в родината, аз самият говорех на швабско наречие, не бях никакъв господин, който само минава оттука, а брат, и престанах да бъда глупаво изолиран, питах за едно или друго и ми разказваха за съученици, за бивши учители, за синовете и дъщерите им. Сина на някогашния ни директор на гимназията срещнах като преподавател в манастира, и друг съученик очакваха за утре — бил селски пастор, а синът му учел тук. Наблюдавах моя домакин как замислено се храни, обърсва мустаци и се обръща към жена си делово и с достойнство, виждах ситните бръчици около неговите очи, но всичко това не му помагаше — за мен той си оставаше момчето Вилхелм.
49
Характерен за XVI и XVII век начин за оформяне на покривните конструкции на къщите. — Б.пр.