И отново долових потръпването между двата полюса, над бездната между идеал и действителност, между действителност и красота, усетих полюшването на въздушния мост — на хумора. Да, с хумор можеха да се понесат и гарите, дори и казармите, дори литературните четения. Със смях, с несериозно вземане на действителността, с постоянното убеждение, че е разрушима, тя можеше да се понесе. Някога машините бясно ще се нахвърлят една срещу друга, арсеналите ще се освободят от своите вехтории и някога там, където днес се издигат големи градове, отново ще расте трева и ще се промъкват невестулки и златки. Не, на този смешен свят не бива да му се отдава почитта да бъде приеман сериозно!
Сбогуването беше на другия ден, след като се наобядвахме. Обещания за ново посещение, качване във влака. Тази вечер, някъде след девет часа, моето второ литературно четене вече ще е отминало и за няколко дни ще съм свободен. Ех, тези гари! Тези мръсни и мрачни халета, тези стълбища, претъпкани от нещастно забързани, влачещи багаж, наплашени хора, тези тъпи бариери по пероните, тези жалки къщички, в които стои човек с пенсне на носа и събира билетите! Да не се приемат сериозно!
В Аугсбург хотелският автобус ме стовари пред една стъклена, въртяща се врата, зад която звучеше музика, с каквато съпровождат сервирането на чай. Това е едно смешно изобретение на днешните хора и в няколкото минути на спокойствие и ободряване да не трябва да говорят, да внимават, да мислят, да не стигат до себе си. Обадих се на рецепцията, помолих за стая, едно момче тръгна с мен, наоколо всичко беше много модерно: ресторантът, фоайето, гардеробът. Момчето ме изкачи до първия етаж, отвори вратата на асансьора и неочаквано се озовах в просторен стар палат, смълчани княжески коридори, високи, масивни врати, над всяка дърворезба изрисуван герб — феодално стълбище. Пред мен бе отворена вратата на висока хубава стая, прозорецът гледаше към зелена зимна градина. Зарадван, аз се настаних в най-оригиналния и най-хубавия хотел, който някога съм намирал в по-голям немски град. Телефонът в стаята беше единственото, което ме смущаваше, тези апарати са опасни. Е, в случай на нужда можеше да се изключи или да се строши. Но най-напред си послужих с него и съобщих на моя работодател, че артистът за вечерта е пристигнал. После си починах, извадих някои неща от багажа, преоблякох се, поръчах да ми донесат малко мляко и коняк. В джоба на палтото ми беше „Симплицисимус“50 и прочетох там едни и от пътеписите на Рингелнац, които много харесвам, но после, когато се похлопа на вратата и дойдоха да ме вземат за четенето, забелязах, че доста време съм спал. Беше късна и студена вечер. През широка горда улица ме заведоха в някаква концертна зала, този път съвсем не смогнах да възприема обстановката и да пусна в движение обичайния психологически апарат, много скоро обаче успях да уловя в тълпата едно лице, към което да се обръщам, и така смело четях своите творби, от време на време отпивах по глътка от чудесната вода и цялото мероприятие завърши, преди всъщност да стигна до усещането за вътрешен протест срещу него. Е, това можеше да ми бъде само приятно. Отидох в моята гардеробна, навлякох палтото си, запалих пура. Тогава надойдоха хора, придържах се към обичайните любезности, в действителност се радвах, че в този град не познавам никого. Но ето че пред мен застана една дама с румени бузи, усмихна се и каза на швабско наречие: „Е, какво, вече не се ли познаваме?“ Произлизаше от Шварцвалд, от моето родно градче, и беше съученичка на сестра ми. А зад нея се появи дъщеря й, хубаво, доволно момиче, също с цъфтящи бузи, и ние се разсмяхме и решихме да прекараме заедно още известно време от вечерта. Скоро обаче сам забелязах, че тази вечер съм малко разсеян. Някакъв господин постави пред мен една от моите книги с молбата да напиша посвещение на жена му, в същия момент помислих за Нюрнберг и че сега за щастие ми остава още да стигна само до този град, и вече написах нещо върху книгата на мъжа и му я подадох с вежлива усмивка, той я пое, прочете и ми я върна обратно. Бях написал: „За спомен от вечерта в Нюрнберг“. Написаното трябваше да се изтрие и промени. Тогава отидохме в моя хотел на чаша вино и жената от Калв заговори за града и одумахме всички негови жители, за които можехме да си спомним, а дъщерята седеше и ни намираше нас, старите хора, забавни; неочаквано се присъедини още един, който беше от Нойенбюрг, и видях, че все още се намирам в Швабия. Късно се заизкачвах по княжеското стълбище към моята стая. Собствено беше дори много лесна работа да си изкарваш хляба с такива литературни четения. Впрочем не хлябът ми липсваше, а въздухът, този въздух, който е въздухът на възможността да се живее, на доволството, на вярата в собствената професия и в собственото дело, такъв въздух не лъхаше и в Аугсбург, и тук не го получих като хонорар. Напротив (и бог затова е снабдил тенорите и виртуозите с този гениален излишък от самочувствие), щом човек обикаля градовете като рецитатор на забавни литературни вечери, като тенор и странстващ бард, тъкмо това е най-подходящата възможност един самомнителен артист, убеден в своята значимост, да се увери в противното — че не е необходим, че неговата личност и неговият специален номер са съвсем без значение. Все едно дали хората от литературното дружество слушат Томас Ман или Герхарт Хауптман, дали слушат барон Мюнхаузен или тенора Хесе, дали някой берлински професор им изнася доклад върху Омир, или мюнхенски професор върху Матиас Грюневалд — всичко това е съвършено безразлично, всеки от тези специалисти е само черта в десена, нишка в тъканта, десенът се нарича духовна индустрия, а тъканта — просветно начинание и няма никаква стойност нито в своята цялост, нито за един от отделните специалитети. Господи, не ме оставяй да загубя чувството си за хумор, отреди ми още малко да поживея! И ми дай да участвам с труд в някакво дело и в нещо, което има повече смисъл и по-голяма стойност от този панаир! Нека като най-незначителен слуга да допринеса за това най-после Германия отново да затвори държавните си училища и Европа да действа енергично за намаляване цифрата на ражданията. Дай ми вместо парите за тези четения, вместо почитта, вместо ласкателствата повече въздух за дишане!