Скептиците уверяват, че никога човек не е умрял от сломено сърце. Те също така биха отрекли, че един литератор би могъл да умре от недостиг на въздух. Като че ли литераторът не може да диша всичко и от всеки газ, и от всяка воня дори да дестилира някой фейлетон.
На другата сутрин времето беше хубаво и когато излязох да поразгледам Аугсбург, установих, че този ден има пазар. Никога не съм изучавал обстойно история, а всичките си познания съм получил от писателите и така както за тайните на Блаубойрен посредством Мьорике бях по-добре осведомен дори от тамошните професори, така и за Аугсбург бях най-добре подготвен чрез спомена за пазителите на короната от Арним, за Нюрнберг — чрез Вакенродер и Е. Т. А. Хофман. Не е необходимо да уверявам, че Аугсбург е много хубав град. Но там срещнах нещо, което необикновено ми хареса и ми се отрази благотворно. На седмичния пазар, където бяха изложени въодушевяващи количества масло, сирене, плодове, салами и други такива, видях много селяни и особено селянки, дори и няколко деца, всички облечени в старите неподправени народни носии. На първата, която съзрях, едва не се хвърлих на врата от радост, дълго бродих подир нея из старите малки улички. Елече от материя на дребни цветчета, оригинално бухнати и след това пристегнати с шнур ръкави, забавни шапчици — о, как всичко, тук оживяваше спомени от детството ми и от пазара за добитък в Калв, където няколко стотици селяни и техните жени, всички до последния облечени в своите носии, се събираха и където селяните от различните краища, от горските и равнинните местности, можеха безпогрешно да се познаят още отдалеч по цвета на кожените им панталони.
Моите последни часове в Аугсбург бяха най-хубавите. Имах щастие в този град, миналата вечер постъпих твърде несправедливо, като го обърках с Нюрнберг. Освен всичко красиво и свидно, което днес срещнах тук, се натъкнах и на друга изненада. В Аугсбург живееше една семейна двойка, която преди четиринадесет години след прочита на моя книга, както ми писа навремето, на първата си дъщеря, родена тогава, бе дала името на героинята от същата книга; сега те се обадиха и ме поканиха на обяд, бяха положили много любезни усилия — първо да ми поднесат изискано и вкусно ядене, а после с помощта на една кола за малко часове да ми покажат най-важното и най-красивото от стария Аугсбург. Макар и много да се срамувах, че всичката любов и вниманието дължах на една книга, която днес вече ми се струва непоносима, прекарах хубави часове. Какви красиви и изключителни неща видях в този приказен град! В сакристията на „Санкт Мориц“ имаше сбирка от стари одежди за богослужение, толкова пищни, че човек мислеше, че се намира в Рим, и съвсем редом с нея в параклис — четирима седящи епископи, не фигури от дърво или камък, а тела, всяка мумия в богат орнат. За мен най-красивото беше желязната врата на катедралата, но друга гледка от тази достолепна църква остана дълбоко в душата ми. Там забелязах мъж с външността на селянин, с широка руса брада, облечен в избеляло зелени дрехи, с раница на гърба. Видях го още на влизане, той пристъпи в църквата непосредствено пред мен, после го гледах да обикаля огромния храм и да търси нещо; когато го намери, коленичи пред един параклис, гологлав, с очи втренчени в олтарния образ, широко разперил двете си ръце е умолително отворени длани, и се молеше, молеше се с очи, с уста, с колене, с прострените ръце, с отворените длани, молеше се с тяло и душа, сляп и глух за света, несмущаван от нас, безбожните любопитни в храма, които търсеха да видят тук романски бронз и готически витражи, вместо да търсят бог. Този молещ се човек и жените със селските носии са картините, които аз спечелих в Аугсбург за най-съкровения и за най-дълготрайния албум на спомените ми, не златната зала, не гордите фонтани и бюргерските дворци, не и Фуггерай51.
51
Най-старият в света квартал с къщи за наематели, създаден през 1519 г. в Аугсбург от богатата банкерска, фамилия Фуггер. — Б.пр.