И тъй като смехът ми се струва нещо добро и горещо желано, попитах приятеля ми дали в Мюнхен сега пак има истински класически комик, каквито по-рано съм срещал тук. Да, моят приятел знаел един, казвал се Валентин, и ние прегледахме вестниците, търсихме и намерихме, че нощем той играе в камерен театър пиесата си „Разбойникът рицар пред Мюнхен“! И една вечер отидохме там. В малкия театър до десет часа играеха Стриндберг, после идваше редът на Валентин. С немногобройна трупа той представяше „Разбойникът рицар пред Мюнхен“, чудесна пиеса, необикновена свинщина! Целта на пиесата беше да даде възможност на Валентин в ролята на стражник да се разхожда по сцената с дълга сабя и да върши или казва комични неща. Понякога беше толкова тъжно, че да се разхълцаш, например как в хладния здрач героят седеше на градската стена, свиреше на хармоника и разсъждаваше за своя млад живот, за войната и смъртта. Или когато той дълго време замислено разказваше съня си, в който бил гъска и едва не нагълтал голям червей. На това място в най-проста форма вълнуващо беше изобразена ефимерността на човешките възможности за познание. И този трагичен епизод също както другият с хармониката бе посрещнат с буйни залпове смях, никога не бях виждал по-доволна зала. С какво удоволствие се смееха всички хора! От далечни предградия те идваха тук в студа, плащаха пари, чакаха дълго, прибираха се вкъщи едва в полунощ само за да се посмеят известно време. И аз се смях много, мен да питат, бих пожелал пиесата да трае до сутринта. Бог знае кога ли пак ще се разсмее човек! И колкото по-голям е комикът, колкото по-страховита и безпомощна той представя в комична форма нашата глупост и нашата тъпа боязлива пустота, толкова повече хората трябва да се смеят! Сред зрителите зад мен седеше, млада жена, която опря лактите си на раменете ми. Обърнах се, защото помислих, че тя навярно се е влюбила в мен, но причината беше само в смеха, той я разтърсваше, сякаш бе обсебена от демон. Споменът за Валентин се прибави към скъпоценностите от това пътуване.
Но ето че достатъчно дълго седях в Мюнхен и на масата на моя приятел. Бъди мъж, казвах си аз, и се реши да отпътуваш. Сега не беше както някога в Локарно, сега сбогуването не бе вече лесно, не потеглях към света и не можех да гледам на тия, които оставаха, с чувство на превъзходство, сега се завръщах, тръгвах назад към клетката, към студа и изгнанието. Е, да, листът се съпротивлява на вятъра и все пак бива понесен натам, накъдето вихърът поиска. Накъде ще отпътувам сега? С колко дни още ще ми се удаде да продължа завръщането? Вероятно ще пътувам дълго, може би цяла зима, може би цял живот. Навред накрая ще намирам един или друг приятел за вечер на чаша вино и тук и там в някой здрачен час отново ще ме срещат моите добри духове или светилищата на младостта ми. И навред ще имам свободата да избирам да не бъда само тъжен, поради студения вятър и гонените листа, но и да се усмихвам. Може би, както открай време смятам, у мен е скрит и някакъв хуморист, а тогава няма защо да се тревожа. Той още не се е развил напълно, защото и на мен не ми е тръгнало достатъчно зле.
Херман Хесе
Курортист
Записки от едно лечение в Баден
Посветено на братя Йозеф и Ксавер Марквалдер
Предисловие
Мото: Начало на всяка психология е безделието.
Разправят, че швабите поумнявали едва когато станат на четиридесет години, а самите шваби, без особено доверие в себе си, понякога гледат на това като на един вид позор. Но тъкмо обратното, то е голяма чест, защото умността, която се има предвид в поговорката (тя не е нищо друго освен онова, което младите хора наричат старческа мъдрост, знание за големите антиномии, за тайната на кръговрата и биполярността), може да се открие сред швабите, колкото и да са надарени, съвсем рядко и при четиридесетгодишните. Но когато човек вече клони към петдесетте, тази мъдрост, или манталитетът на възрастта, идва сама, а именно, след като физическото застаряване я подпомага с различни неволи и предупреждения. Към най-честите теглила от този род спадат подаграта, ревматизмът, ишиасът и тъкмо такива страдания ни довеждат на курорт лук, в Баден. Следователно средата, в която и аз влизам сега, е благоприятна по своя вид и манталитет и оттук от само себе си, така ми се струва, човек, ръководен от genius loci52, изпада в известно скептично благочестие, простодушна мъдрост и много изкусно опростяване, в един твърде интелигентен антииителектуализъм, който принадлежи към спецификата на Баден също както топлината на баните и водите с миризма на сяра. Или казано накратко: ние курортистите, болните от подагра, най-невероятно се стремим да възприемаме ъгловатия живот доколкото е възможно като заоблен, да позатваряме едното си око, да не си правим големи илюзии, но в замяна да пазим и да поддържаме сто малки леки илюзии. На нас, курортистите в Баден, ако не се заблуждавам, особено ни е необходимо познание за антиномиите и колкото по-сковани стават крайниците ни, толкова по-настойчиво ни е потребен гъвкав, двустранен, биполярен начин на мислене. Нашите страдания са страдания, но не са от оня героичен и декоративен вид, в който страдащите могат да ги представят за свръхважни, без да губят уважението на другите.