Колко жалко, че не познах чувството на любов и носталгия към малката хотелска стая още преди три или четири седмици! Но да оставим всичко такова, каквото си е. Достатъчно е, че днес поне приемам, обичам и мога да почувствам близост към стаята и хотела и дори към холандеца и лечението. Сега, когато моите дни в Баден се приближават към края си, виждам, че тук е много хубаво. И вярвам: бих могъл месеци на-; ред да живея в този град. Действително би трябвало да го сторя, за да мога да поправя много от това, о което тук сгреших по отношение на себе си, на разума, на курортните начинания, на моите съседи по стая и маса в трапезарията. Нима в някои съвсем песимистични дни не се съмнявах дори в лекаря, в искреността на неговите уверения, в стойността на надеждите, които ми даваше? Не, много неща биха могли да се поправят. И какво например оправдава негодуванието ми срещу картинната галерия на господин Кезелринг? Да не бях блюстител на добрите нрави? Нима аз самият нямам свои увлечения, които не всеки би могъл да одобри? И защо у оня морален господин с бръчките не виждам просто бюргера, егоиста, самомнителния съдник над другите? Също така добре бих могъл от него да създам римлянин или монументално стилизиран, трагичен герой, който загива поради собствената си суровост, страда от собствената си справедливост. И така нататък, имах да попълня хиляди пропуски, да изкупя хиляди грехове и безсърдечия, ако не исках още сега да напусна пътя на покаянието и да се откажа от милостта. Но нека греховете останат грехове и нека се радваме, ако ни се удаде известно време да не трупаме нови!
Когато още веднъж се навеждам над бездната от изминалите лоши дни, в глъбината, далечен и малък, виждам отразен призрачния образ на курортиста Хесе: блед и опустошен, с лице на страшно отегчен, да седи пред своите ястия, клетник без чувство за хумор и без фантазия, сив от недоспиване, суров болен човек, който не владее своя ишиас, а е овладян от него. Изтръпнал, се отвръщам, зарадван, че този жалък човек вече е мъртъв и няма да го срещна повече. Нека почива в мир!
Ако съжденията от Новия завет не се възприемат като повели, а като изрази на необикновено дълбоко познание за тайните на нашата душа, тогава най-мъдрото слово, което някога е било изречено, най-краткото наставление за цялото изкуство да се живее и науката за щастието е в думите: „Обичай ближния както себе си“, всъщност тях ги има още в Стария завет. Човек може да обича ближните по-малко от себе си — тогава е егоист, грабител, капиталист, буржоа и наистина може да сполучи с пари и власт, а да няма истински весело сърце, най-фините и най-привлекателните радости на душата да са заключени за него. Или може да обича ближните повече от себе си — тогава е беден клетник, изпълнен от чувство за малоценност, изпълнен от горещото желание да обича всички и все пак изпълнен и от ненавист и враждебност към себе си, да живее в ад, чийто огън си подклажда всекидневно сам. Обратното, равновесието на любовта, умението да обичаш, без тук и там да оставаш длъжен, любовта към себе си, която не е открадната от никого, и любовта към другите, която не накърнява и не изнасилва собственото „аз“, е чудесна! В тези думи се съдържа тайната на всяко щастие, на всяко блаженство! И ако човек иска, може да се обърне и към индийската страна и да им даде значението: „Обичай ближния, това си ти самият“, един християнски превод на Tat twam asi64. Ах, всяка мъдрост е толкова проста и толкова стародавна, вече е изказана толкова точно и неоспоримо! Защо тя ни принадлежи само понякога, само в добри дни, защо не винаги?