Радост бликаше в сърцето на бащата за прилежния и жадния за знания син, той виждаше в него да расте мъдрец и жрец, първенец между брамините.
Наслада бликаше в гърдите на майката, когато го гледаше да върви, да сяда, да става — Сидхарта, силният, хубавият, крачещият със силни нозе, поздравяващият я със съвършена благопристойност.
Любов се събуждаше в сърцата на младите брамински дъщери, когато Сидхарта вървеше из улиците на града със сияещо чело, с царствен поглед и стройни бедра.
Но повече от всички го обичаше Говинда — неговият приятел, браминският син. Той обичаше погледа на Сидхарта и милия му глас, обичаше походката му и съвършената благопристойност на движенията му, той обичаше всичко, което правеше и казваше Сидхарта, а най-много от всичко обичаше неговия дух, горещата му воля, високото му призвание. Говинда знаеше, че Сидхарта няма да стане обикновен брамин, не ще бъде ленив, нито чиновник за жертвоприношения, нито алчен търговец на магични заклинания, нито суетен, празен оратор, нито зъл, лукав жрец, нито пък добродушна, глупава овца в стадото на мнозинството. Не, а също и той, Говинда, не искаше да стане от онези брамини, каквито ги има с десетки хиляди. Той искаше да последва обичания, прекрасния Сидхарта. И ако някога Сидхарта станеше бог, ако някога бъдеше приет от сияйните, Говинда щеше да го следва като негов приятел, негов спътник, негов слуга, негов копиеносец, негова сянка.
Всички обичаха Сидхарта. На всички той създаваше радост, на всички бе драг. Ала Сидхарта не си създаваше радост и сам на себе си не беше драг. Когато блуждаеше по розовите пътеки из смокиновата градина, когато седеше в синкавите сенки на горичката на съзерцанието, когато миеше тялото си в ежедневната очистителна баня, когато със съвършена хармония на движенията принасяше жертва в тъмносенчестата гора — той бе обичан от всички, бе радост за всички, но не носеше радост в сърцето си. Спохождаха го непрестанно сънища и мисли, които идеха от водите на реката, от искрите на нощните звезди, от топящите се слънчеви лъчи, обземаха го томления и безпокойства на душата, идеха от дима на жертвите, излъхнати от Ригведа,68 струящи от учението на старите брамини.
Сидхарта бе започнал да чувства недоволство от себе си. Той бе усетил, че обичта на баща му, обичта на майка му, а също и обичта на приятеля му Говинда няма да могат завинаги да го направят щастлив, смирен и доволен. Той бе започнал да се догажда, че достопочтеният му баща, всичките му други учители и мъдрите брамини вече са му предали най-дълбоката част от своята мъдрост, но тя е била излята в един очакващ съд, който не се е изпълнил, духът не е заситен, душата не е приласкана, сърцето не е намерило покой. Свещените къпания бяха нещо прекрасно, но се правеха с вода, не измиваха греха, не премахваха жаждата на духа, не разсейваха страха на сърцето. Превъзходни бяха жертвите и призоваването на боговете — но това ли бе всичко? Даваха ли жертвите щастие? Какво трябваше да се мисли за боговете? Наистина ли Праджапати69 е сътворил света? Не е ли това дело на Атман, Единственият и неповторимият? Не бяха ли и боговете като нас, подчинени на времето, преходни? Смислено и възвишено ли беше да им се принасят жертви? Кому другиму трябваше да се принасят жертви, кому другиму трябваше да се покланят, освен Нему, Единствения, Атман? А къде можеше да се срещне Атман, къде живееше той, къде биеше вечното му сърце, къде освен в собственото Аз, в най-съкровеното и неразрушимото, което всеки носи в себе си? Но къде беше това Аз, това съкровено и сетно нещо? Мъдрите учеха, че то не е плът и кръв, нито мисъл, нито съзнание. Къде всъщност се намираше то? Да стигнеш до това Аз, до себе си, до Атман — нима има друг път, който си струва да бъде търсен повече? Жалко, но никой не посочваше този път, никой не го знаеше — нито бащата, нито учителите и мъдреците, нито свещените жертвени песни! Всичко знаеха брамините и свещените им книги, знаеха всичко, за всичко се бяха погрижили и за повече от всичко — за сътворението на света, за възникването на речта, за храната, за вдишването и издишването, за устройството на сетивата, за делата на боговете, — безкрайно много знаеха те — но струваше ли си да се знае всичко това, когато не се знаеше едното, единственото, най-важното, единствено важното?
68
Най-ранното произведение в индийската литература, създадено около XX в. пр.Хр. Включва 1028 химна, посветени на различни божества от индуисткия пантеон, съдържа и митове за произхода на света и човека. — Б. р.
69
Праджапати — букв. „владетел на създанията“; в древноиндийските текстове понякога се среща като самостоятелно божество, а понякога името му служи като епитет на различни богове, най-често на Брахман. Другото име на Праджапати е Ка. — Б.р.