Замислен, Сидхарта забави още повече крачките си и се запита: „Но какво е това, което желаеше да узнаеш от ученията и от учителите и на което самите онези, които упорито те учеха, все пак не успяха да те научат?“ И сам си отговори: „Това беше смисълът на моето Аз, който исках да проумея. Това беше моят Аз, от който исках да се отделя и който исках да надмогна. Но не успях да го надмогна, успях само да го измамя, да избягам и да се скрия от него. Наистина, нищо друго не е занимавало по-упорито мислите ми от моето Аз, тази загадка, че съм жив, че съм единствен и отделен от всички останали, че съм Сидхарта! Но за нищо друго в света не зная по-малко, отколкото за себе си, за Сидхарта!“
Обзет от тази мисъл, Сидхарта още повече забави крачките си и се спря. Изведнъж тази мисъл породи нова, която бе следната: „За това, че не зная нищо за себе си, че Сидхарта за мен си остана все така чужд и непознат, за това съществува една единствена причина: аз се страхувах и бягах от себе си. Търсех Атман, търсех Брахман, исках да разкъсам и да разделя своето Аз, за да намеря в най-непознатата вътрешност ядката на всички черупки, Атман, живота, божественото, крайното. Ала сам изгубих себе си.“
Сидхарта отвори очи и се озърна наоколо, усмивка озари лицето му и едно дълбоко чувство на пробуждане от дългите сънища го разтърси до пръстите на краката му. Изведнъж той започна да тича, тичаше бързо, като мъж, който следва делата си.
„О, — помисли си той и пое дълбоко дъх, — вече няма да оставя Сидхарта да ми се изплъзне. Отсега нататък не искам да започвам мислите и живота си с Атман и със страданията на света. Не искам повече да се убивам и разкъсвам на парчета, за да намеря зад развалините една тайна. Нито Йогаведа, нито Атха-рававеда,78 нито отшелниците, нито някакво учение ще ме учат занапред. Ще уча сам при себе си, сам ще си ще бъда ученик, ще опозная сам себе си и тайните на Сидхарта.“
Огледа се наоколо така, като че за първи път виждаше света. Красив беше светът, пъстър беше светът, странен и загадъчен беше светът!
Тук грееше синева, там жълтееше нещо, по-нататък се ширваше зеленото море на тревите, в небето плуваха облаците, реките ромоляха, планината бе неподвижна; всичко бе красиво, всичко бе загадъчно и вълшебно и сред всичко това бе Сидхарта — пробудил се и тръгнал към себе си. Всичко това, жълтият и синият цвят, реката и планината, за първи път проникваха в погледа на Сидхарта. Те не бяха вече магията на Мара,79 не бяха безсмисленото и случайно разнообразие на земния свят, презиран от потъналия в размисъл брамин, който пренебрегва разнообразието и търси единството. Синевата бе синева, реката бе река, и макар че и в синевата, и в реката, и в Сидхарта живееше скрито единното и божественото, все пак това беше същността и смисълът на божественото, тук да се жълтее пясъкът, там да грее синевата, горе да бъде небето, под него да стои планината, а тук Сидхарта. Смисълът и съществуването не се намираха някъде отвъд нещата, те бяха в тях, във всичко.
Булото на Майя,80 не бяха вече ???(май част от текста е пропусната)?
„Колко съм бил сляп и глух! — мислеше си той и крачеше бързо. — Когато някой чете нещо написано, чийто смисъл се опитва да проумее, той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича измама, случайност или негодна обвивка, чете ги, изучава ги, обича ги — буква по буква. Ала аз, като исках да прочета книгата на света и книгата на собственото си същество, аз, подведен от един въображаем смисъл, презирах буквите и знаците, наричах света на явленията измама, наричах взора и езика си случайни и нищожни явления. Не, това вече е минало, аз се пробудих, наистина се пробудих и едва днес се родих.“
78
Дял от ведите, съдържащ прозаични текстове и повече от седемстотин химна, които служат за отблъскване на злите духове. — Б.р.