Есенция на живота, бляскава нова монета на приказка и споделена догадка, на смях и спор. Нещо, над което да пиеш, с което да угостиш съпруга, сестра, стар слуга. Приятел, родител, ханджия. Дете.
Две деца.
Киндатска песен бе тази. Иландра беше имала бавачка от лунните поклонници, отраснала в страната на виното южно от Родиас — там се бяха заселили много киндати. Беше традиция в рода им — да си взимат бавачки и да си избират лекари измежду киндатите. По-добър род от неговия, макар майка му да имаше връзки и достойнство. Добре се бил оженил, казваха хората, без нищо да разбират. Защото не знаеха. Как можеха да знаят? Иландра често пееше тази песен на момичетата вечер. Затвореше ли очи, и сега можеше да има гласа й със себе си.
Ако умреше, можеше да се събере с нея в божията светлина. С всичките три.
— Наистина се боиш — повтори Марциниан, натрапил се в сумрака на света. Този път Криспин долови гняв. Рядкост за такъв добродушен човек. — Страх те е да приемеш, че ти е било позволено да живееш и че трябва да направиш нещо с тази милост.
— Не е милост — отвърна той. И мигом съжали за горчивия, самосъстрадателен тон в думите си. Бързо вдигна ръка да предотврати упрека. — Какво трябва да направя, за да ощастливя всички, Марциниане? Да продам къщата срещу жалко подаяние на някой от спекулантите с имоти? Да се преместя при тебе? И при майка ми? Да се оженя за някое петнайсетгодишно, готово да ми натръшка дечица? Или за имотна вдовица, вече с отгледани синове? И двете? Да положа клетвите на Джад и да ида при клириците? Да стана езичник? Да стана Свят шут?
— Иди в Сарантион — каза приятелят му.
— Не.
Гледаха се. Криспин дишаше с мъка. По-старият мъж каза, вече с тих глас, в издължилите се сенки:
— Това „не“ е твърде окончателно за нещо толкова голямо. Повтори ми го утре заран и никога повече няма да си отворя устата по този въпрос. Кълна се.
Криспин помълча малко, после само кимна. Пиеше му се. Птица невидима нададе зов, чист и далечен, откъм горите. Марциниан стана и нахлупи шапката си — излизаше вятър. Тръгнаха един до друг към Варена, преди да е прозвучал нощният сигнал и вратите да се залостят срещу всичко навън сред дивата горска пустош, нощните поля и разбойническите пътища под лунната и звездна светлина, където със сигурност витаеха демони и духове.
Хората живеят зад стени, когато могат.
Преди да се е стъмнило съвсем, Криспин отиде в любимата си баня, вече почти опустяла в този час. Повечето хора посещаваха баните следобед, но на майсторите на мозайка им трябва светлина за работата, а и Криспин предпочиташе тишината сега, в края на деня. Неколцина мъже се потяха с тежката топка, подхвърляха си я с пъшкане, голи и задъхани. Той им кимна мимоходом, без да спира. Първо се напари, а после взе топла и студена баня и се остави да го намажат с масло и да го разтрият — есенният му режим против студа. С никого не заговори, освен учтивите поздрави в общите зали накрая, където му бяха донесли стакан вино на обичайния диван. После си прибра имперския пакет от слугата, при когото го бе оставил, отказа ескорт и тръгна пеш за дома, да го остави и да се преоблече за вечеря. Възнамеряваше да не обсъжда въпроса тази нощ, изобщо.
— Е, значи ще тръгваш? Към Сарантион.
Някои намерения, особено пред майка му, си оставаха общо взето безсмислени. Това поне не се беше променило. Авита Криспина даде знак и слугинята сипа с черпака още рибена супа на сина й. На светлината на свещите той загледа оттеглящото се с изящна походка към кухнята момиче. Беше с класическия карчитски цвят на кожата. Жените им се ценяха високо като домашни робини както от антите, така и от местните родийци.
— Кой ти каза? — Бяха сами на вечеря, възлегнали на срещуположните дивани. Майка му се придържаше към старите обичаи.
— Има ли значение?
Криспин сви рамене.
— Всъщност не. — Цял храм, пълен с хора, беше чул куриера. — Защо трябва да замина, майко, наистина ми кажи?
— Защото не искаш да заминеш. Ти правиш обратното на онова, което мислиш, че трябва да правиш. Извратеност на поведението. Представа нямам откъде си я добил.
Има дързостта да се усмихне, докато го казваше. Цветът й тази нощ беше добър, или пък свещите бяха добри. Той нямаше тесери, толкова бели като косата й. Според мълвата в Сарантион имперските стъклари били изобретили начин да правят…