— Хайде, побързай, побързай!
Екранът просветна, синият фон бе заменен от зелен, появиха се думи и изречения. Течеше информация за пожар в къща в Таунтон. Последваха последните новини около скандала във връзка със състезанията с кучета, емисията завърши с прогнозата за времето за следващия ден — слънчево и топло. Кинъл се поуспокои, ала тъкмо когато започна да се пита дали онова, което видя на стената в коридора, е било халюцинация, предизвикана от умората от пътуването, прозвуча сигнал, на екрана се появи надпис: „ПРЕКЪСВАМЕ ЗАРАДИ СЕНЗАЦИОННА НОВИНА“. Той зачете текста.
„19 авг./ 20:40 Жителка на Роузуд, организирала разпродажба на вещи на старо по молба на приятелка, е била брутално убита. 38-годишната Джуди Димънт е била заклана на моравата пред дома на съседката й. Никой не е чул писъци, трупът на госпожа Димънт е бил открит едва в двайсет часа, когато човек, живеещ в отсрещната къща, дошъл да се оплаче, че телевизорът вдига много шум. Въпросният съсед, някой си Матю Грейвс, обяснил, че жертвата е била обезглавена: «Главата й беше върху дъската за гладене. През живота си не съм виждал толкова страховита гледка.» Той е потвърдил, че не е чул викове или шум от борба, само звука от телевизора и форсирането на мощен двигател на кола, която се отдалечавала по шосе №1. Предположенията, че може би колата е на убиеца…“
Само че не бяха предположения, а факт. Кинъл тичешком се върна в антрето. Картината беше на стената, но отново беше претърпяла промяна. На нея се виждаха две блестящи окръжности — фарове — зад които като тъмна сянка се очертаваше купето на колата.
„Отново е на път“ — каза си той; първата му мисъл беше за леля Труди — скъпата леля Труди, която винаги знае кой от родата е бил непослушен и кой — примерен. Леля Труди, която живее в Уелс, на около осемдесет километра разстояние от Роузуд.
— Моля ти се, Господи, нека той мине по крайбрежното шосе — промълви Кинъл и посегна към картината. Изведнъж му се стори, че сега фаровете са раздалечени, сякаш колата се движи през очите му, но едва забележимо, като стрелката за минутите на джобен часовник. — Моля те, изпрати го по крайбрежното шосе.
Смъкна от стената картината и тичешком се върна в дневната. Разбира се, предпазният параван беше пред камината, в която щеше да се пали огън най-рано след два месеца. Той нетърпеливо го отмести и запрати картината върху купчината дърва за огрев, при което стъклото, което се беше счупило на автобусната спирка, отново се пръсна на парчета. После се втурна към кухнята, като се питаше какво ще прави, ако и този път удари на камък.
„Ще успея — помисли си. — Трябва да успея!“
Заотваря кухненските шкафове и взе да рови в тях — разсипа овесените ядки, преобърна солницата, събори бутилката с оцет, поставена на плота, червеникавата течност се изля, тръпчивата миризма нахлу в ноздрите му.
Не е тук! Онова, което търси, не е тук!
Изтича в килера, надникна зад вратата, където откри само пластмасова кофа и бърсалка, погледна на полицата над сушилнята. Ето го флаконът, поставен до торбата с брикетите.
Запалителна течност.
Грабна флакона и се втурна обратно, мимоходом поглеждайки телефона в кухнята. Искаше му се да спре и да позвъни на леля Труди. Нямаше нужда да й обяснява надълго и нашироко — ако любимият й племенник се обади и й нареди незабавно да напусне къщата, тя безпрекословно ще се подчини… но какво ще стане, ако русокосият я проследи? Ако се впусне да я преследва?
Което несъмнено ще се случи. Той знаеше, че ще се случи.
Тичешком прекоси дневната, спря пред камината.
— Господи! — прошепна. — Господи, не!
На картината под натрошеното стъкло вече не се виждаха приближаващи се фарове, а мощната кола, която прави остър завой и очевидно напуска магистралата. Лунната светлина беше като течна коприна върху тъмния силует на автомобила. На заден план се издигаше водонапорната кула, надписът върху нея ясно се виждаше под лунните лъчи: „ЗАПАЗЕТЕ ЗЕЛЕНИНАТА НА МЕЙН, ДОКАРАЙТЕ ПАРИ“.
Кинъл натисна бутона на флакона, но не улучи картината; ръцете му неудържимо трепереха и миризливата течност се изля върху по-голямо парче стъкло, замъглявайки задницата на автомобила, наречен „Пътуващото зло“. Той дълбоко си пое въздух, прицели се и отново натисна бутона. Този път запалителната течност премина през отвора между натрупаните дърва, потече по картината и разтвори боята, превръщайки автомобилната гума в черна сълза.
Кинъл извади кутийката с кибрит от глиненото гърненце върху полицата, драсна клечка в каменната стена и я хвърли върху картината. Платното веднага се запали, пламъчето заподскача по скъпия автомобил и водонапорната кула. Парченцата стъкло в рамката почерняха, после избухнаха като шрапнели. Кинъл ги стъпка, преди да подпалят килима.