Макензи хвърляше озадачени погледи към Франческо. От дългогодишния си опит знаеше, че когато врагът оказва съпротива, най-добре е да не се предприема нищо, докато обстоятелствата не наложат незабавен контраудар.
Този път обаче случая бе съвсем друг. Франческо изобщо не се държеше като враг. А Ястребът бе срещал най-различни врагове.
Мама му стара, нещо не беше наред!
Ей го, седи си там, разкопчал тежкото расо, изул обувките си, скръстил ръце върху едрия си корем и зяпа ли зяпа през прозореца с щастливия израз на месар, който за пръв път се качва на самолет. Чудна работа. И доста съмнителна.
Защо бе?_ Защо?_
Макензи реши, че няма смисъл да носи повече маската. Останалите не трябваше да ги свалят, но за него вече бе все едно.
Свали я с въздишка на облекчение. Франческо се обърна към него, в очите му нямаше и помен от омраза. Папата му се усмихна приветливо и кимна с глава, сякаш за да му каже: „Радвам се да се запознаем лице в лице“.
Бре, мама му стара!
Макензи бръкна в джоба за пура. Измъкна една, отхапа й края и извади кибрит.
— Per favore? — Франческо се наведе към него.
— Какво?
— Една пура, синьор генерале. За мен. Може ли?
— О, ама разбира се. Заповядай — Хоукинс измъкна още една от кутията и му я подаде. После се сети и бръкна в джоба за резачката, но беше късно.
Франческо отхапа края й, изплю го на пода, при това съвсем не просташки, взе от Мак кибрита и драсна клечка.
Папа Франческо, наместникът на Христос имаше съвсем блажен вид. Облегнат удобно назад, кръстосал крака под расото, той пускаше с наслада ароматичния дим от пурата да се върти над главата му и се любуваше на гледката долу.
— Grazie56 — рече Франческо.
— Prego57 — отвърна Макензи.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
„Крайният успех на всяка корпорация зависи от нейната основна стока или услуга. Задължително изискване е потенциалният консуматор да бъде убеден чрез агресивни рекламни похвати, че продуктът или услугата е от изключително значение за него, ако е възможно — дори за самото му съществуване.“
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Сам седеше в мекото кресло в северозападния ъгъл на градината в Махенфелд. Ан му избра това място след доста внимателно обмисляне. От това място най-добре се виждаше Матерхорн, чийто връх белееше в далечината.
Бяха минали три седмица от онази ужасна случка.
„Нулевата зона“.
Капитаните и турците си заминаха — кой ги знае къде, всеки в своята посока. Едва ли щяха да ги видят пак. Обслужващият персонал бе намален, остана само един готвач, който помагаше на Ан и Сам да почистват къщата и да поддържат градината. Макензи не го биваше за такива работи, но поне ходеше с колата до селото за вестници. Освен това всеки ден се отбиваше при скъпоплатения лекар, който бе докарал от Ню Йорк за всеки случай. Лекарят бе специалист по вътрешни болести и не можеше да се начуди защо му се плаща толкова много, като не правеше абсолютно нищо, по цял ден дремеше в луксозна вила на брега на една езеро. Но в духа на изискванията за спазване на лекарската тайна си мълчеше и си прибираше необлагаемите с данък пари.
Франческо (Сам все не можеше да свикне да му вика папа) се настани удобно на таванския етаж и всеки ден се разхождаше по насипите, потънали в зеленина.
Макензи наистина успя! Спечели най-голямата битка в кариерата си на пълководец.
И в момента бе зает с изключително сложни, оплетени и трудни за проследяване начини за предаване на исканията си за откуп от Ватикана. Предаваше кодирани съобщения чрез свръхвисокочестотно радио и сигналите кръстосваха пустини и океани от Алпите до Бейрут и Алжир, оттам през Марсилия, Париж и Милано, та накрая до Рим.
Според поставените от него условия Ватикана трябваше да отговори пак по радиостанция от Рим и отговорът щеше да се получи чрез ретранслатора в Бейрут в пет следобед.
Макензи вече отпраши с колата нагоре в планината, където в една барака бе разположил радиовъзела. Този известен само на Хоукинс център за свръзка бе оборудван с най-модерната радиотехника, която можеше да се намери в каталозите на военните доставчици. Тя бе осигурена от „Шато Сюис“, но монтажът, включването и настройката на апаратурата Макензи извърши сам.
Майко мила! В пет часа днес! Сам се опитваше да не мисли за тези ужасни неща.
Усети някакво раздвижване горе, в къщата. През широката задна врата излезе Ан, както винаги с дебела книга под мишница и със сребърен поднос с чаши в двете ръце. Пое през ливадата към градината на насипите. Походката й бе твърда, женствена, грациозна — като на родена танцьорка, отдадена изцяло на ритъма, който е вечно жив в нея. Светлокестенявата коса падаше небрежно около красивото й лице. Искрящите сини очи отразяваха всяка капчица светлина.