— АА, да. Съпругът ми, Дон, точно сега е дяволски зает с яхтклубовете и ресторантите си и миналата седмица в Ел Ей16 ми вика: „Ани, скъпа, що не си вдигнеш малкото сладко задниче нанякъде? Този месец ще е много натоварен.“ Чудех се дали да не отида до Мексико или Палм Спрингс — знаете къде обикновено се ходи, и тогава се сетих! Ани, никога не си ходила в Лондон. И хванах първия самолет за насам — тя кимна приятелски на портиера и продължи през вратата към салона, следвана от Сам.
— Дон ми каза, че съм щура. Не съм познавала никого в Лондон и други подобни. Но мисля, че точно това ми трябваше, разбирате ли? Исках да отида някъде, където няма да срещам все едни и същи лица. Някъде, където да е по-различно.
— Надявам се, че не съм провалил работата.
— Как?
— Ами нали казахте, че съм от познатите лица…
— О, не! Познат сте ми, но не чак дотолкова. Един кратък следобед у Джини не означава, че сме много близки, нали?
— Разбирам. Барът е насам, по тези стълби — Сам кимна наляво към американския бар на „Савоя“. Но Ан спря, вкопчила се здраво в ръката му.
— Майоре — рече тя колебливо, — краката ми са капнали, вратът ми се схвана от гледане нагоре, а тази чанта ми откъсна раменете. Наистина няма да е лошо първо малко да се пооправя.
— О, разбира се — отвърна Девъро. — Как не се сетих? Съвсем съм оглупял. Всъщност и аз имах намерение, ъъъ… да се пооправя. Забравих си приборите за бръснене в Швейцария — той повдигна торбичката с покупките.
— Ами тогава всичко се нарежда чудесно!
— Ще ви се обадя след около час…
— О, няма нужда го правите. Видяхте ли какви са им тоалетните тук? Аууу! По-големи са от женските кенефи на Дон. В ресторантите на Дон. Мисля, че ще има предостатъчно място за двама ни. Ами хавлиите? Страхотни са! — тя леко притисна ръката му и се усмихна непринудено.
— Ммм, и това е решение…
— Единственото правилно. Хайде, ще си поръчаме нещо за пиене в стаята и ще се отпуснем, ама истински, ммдаа — бяха застанали пред асансьора.
— Много мило от ваша страна…
— Мило ли? Стига глупости! Джини ни каза, че сте и се обадил. Пак ни изпревари. Сега е мой ред. Бил сте в Женева, нали?
Сам я изгледа:
— Казах Швейцария…
— Та това не е ли Женева?
Апартаментът на Ани също гледаше към Темза, бе също на шестия етаж на не повече от десетина метра от неговия.
„Швейцария. Не е ли това Женева?“ Разни мисли се въртяха из главата на Девъро, но бе прекалено изтощен, за да разсъждава върху тях. А и за пръв път от няколко дни се чувстваше толкова свободно, та не му се искаше да се занимава сега с това.
Апартаментът бе досущ като неговия. Високи тавани с гипсови орнаменти, прекрасни стари мебели — лъскави и удобни — писалище, масички и софа, която много би подхождала на Парк Бърнет; настолни часовници и лампи, които не бяха заковани за плотовете, нито имаха надписи с името на хотела; високи, солидни прозорци с разкошни завеси, които откриваха прекрасен изглед към реката и светлинките на лодките, към сградите на отсрещния бряг и моста „Ватерло“.
Сам седеше на софата в хола, захвърлил обувките и грабнал в ръка добре напълнена чаша. По Би Би Си Лондонската филхармония изпълняваше концерт от Вивалди, а за уюта в стаята допринасяше топлината от радиатора.
„Най-после и аз да живна“ — помисли си Сам.
Ан се появи от банята и застана в рамката на вратата. Девъро остана с вдигната чаша, застинала на средата на пътя към устните му. Бе облечена — ако това изобщо е правилният израз — в полупрозрачна нощница, която хем възбуждаше въображението, хем не оставяше много възможности за фантазиране. Полегатите, но немирни гърди изпъкваха под тънката мека материя, дългата светлокестенява коса падаше свободно и чувствено обгръщаше раменете и. Отдолу прозираха заоблените форми на краката й.
Без да продума, тя го примами с пръст. Сам стана и я последва.
В просторната баня на „Савоя“ го очакваше огромна вана, напълнена с гореща вода, няколко хиляди мехурчета бълбукаха на повърхността и пръскаха мирис на рози и пролетна омара. Ан протегна ръце и развърза вратовръзката му, свали ризата, разкопча колана на панталоните му, смъкна ципа и ги свлече на пода. Сам измъкна краката си от тях и с шут ги запрати в ъгъла.
Тя обхвана кръста му с ръце и приклякайки, задърпа надолу слиповете му.
Девъро приседна на ръба на ваната, докато Ан събуваше чорапите му. Тя не изпусна лявата му ръка, дори когато той се прекатури и цамбурна във водата, потопявайки се под бълбукащите мехурчета.