Не ги подписваше. Съобщаваше само имена и съответните нарушения. Естествено за тази работа можеше да му теглят куршума или да му забучат нож в ребрата, в най-добрия случай — да го засилят в девета глуха. Но пък си беше истинска школа за тайни операции.
Сред ловните му трофеи имаше седем от армията на Северен Виетнам, генерали, тридесет и един народни представители в парламента на Тайланд, дванайсет полковници от американската армия, трима бригадни генерали и петдесет и осем отбрани майори, капитани, лейтенанти и старши сержанти. Към тях трябваше да се прибавят още петима членове на Конгреса, четирима сенатори, служител от кабинета на президента, единайсет директори на американски компании в чужбина — шестима от които вече бяха си имали работа с правосъдието заради незаконно финансиране на предизборни кампании — и един отворен министър-баптист с голяма популярност сред американския електорат.
Доколкото му бе известно, един младши лейтенант и двама старши сержанти бяха подведени под отговорност. Останалите висяха на косъм.
И тогава Сам Девъро допусна фаталната грешка. Така се бе разярил от корумпираната правна система в Югоизточна Азия, че реши да заложи капан на някоя голяма клечка от престъпната мрежа и да даде урок на всички. Избра един генерал-майор от Банкок. На име Хезълтайн Броукмайкъл. Генерал-майор Хезълтайн Броукмайкъл, випуск четиридесет и трета на Военната академия „Уест Пойнт“.
Сам разполагаше с цял куп доказателства. Чрез поредица от уловки, в които той самият изпълняваше ролята на „свръзка“ (действащо лице, което можеше да даде показания под клетва за лудориите на генерала), успя да изгради желязно обвинение. Не можеше да има двама генерали с фамилно име Броукмайкъл и Сам вече кръжеше над жертвата си като ангел-отмъстител.
Обаче имаше. Двама. И двамата — генерал-майори. Единият се казваше Хезълтайн, другият — Етълред! Явно бяха братовчеди. И този в Банкок — Хезълтайн, не бе онзи от Виентян — Етълред. Виентянският Броукмайкъл бе замесен в престъпния бизнес. Не неговият братовчед. Освен това Броукмайкъл от Банкок бе още по-жесток отмъстител и от Сам. Мислеше си, че събира доказателства за разобличаването на корумпиран следовател от Канцеларията на Главния инспектор. И не се лъжеше. Девъро бе нарушил повечето закони, третиращи международната контрабанда, и всички до един правни актове на правителството на Съединените щати.
Военни полицаи задържаха Сам, натикаха го в карцера и му казаха да се радва, ако прекара останалата част от живота си в Левънуърт.
За щастие на помощ на Сам се притече висш офицер от командването на Главния инспекторат, който наистина не разбираше защо Сам е извършил толкова много престъпления, но знаеше колко много правна и следствена работа бе свършил за Главния инспектор. Всъщност Девъро бе събрал повече доказателствен материал от всеки друг офицер в Югоизточна Азия, а дейността му там компенсираше бездействието във Вашингтон.
Та този офицер се смили над Сам и допусна някои отклонения от обичайната следствена процедура. Обеща му да не повдига обвинение срещу него пред военен съд, ако се остави да бъде наказан дисциплинарно от побеснелия генерал-майор Хезълтайн Броукмайкъл, което се изразяваше в лишаване от заплата за шест месеца. Имаще и друго условие: Сам да продължи да работи за Канцеларията на Генералния инспектор още две години след изтичане на срока на военната му служба. Офицерът смяташе, че през това време бъркотията в Индокитай ще се прехвърли в ръцете на главните й създатели и следствените дела на Канцеларията на Главния инспектор ще се ревизират или услужливо ще се покрият.
Още две години в армията или Левънуърт.
Майор Сам Девъро, патриот и гражданин-войник, реши да удължи военната си служба. Бъркотията в Индокитай съвсем не се оправи, но наистина с нейното решаване бяха натоварени замесените в нея, така че много скоро Девъро бе върнат във Вашингтон, Окръг Колумбия.
Още месец и три дни, мислеше си с наслада Сам, докато наблюдаваше през прозореца как военните полицаи на портала проверяваха излизащите коли. Минаваше пет следобед и след два часа трябваше да хване самолет от летището в Дълес. Беше си стегнал багажа още сутринта и взе куфара със себе си в службата.
Виждаше се краят на четирите години. Две плюс две. Можеше да се съжалява за прекараното в армията време, но то със сигурност не бе изгубено. Преизподнята на корупцията — Югоизточна Азия, стигаше до йерархическите коридори във Вашингтон. Обитателите на тези коридори знаеха кой е той; към него валяха предложения от престижни адвокатски фирми — повече отколкото можеше да обмисли, камо ли да им отговори. А и той не желаеше да им отговаря — не му се нравеха. Също както и следственото дело, което лежеше на бюрото му.