— Прекалено сложна е, повярвай ми — отвърна тя. — Неуловимото е скрито в очевидното.
— И ти вярваш в това схващане за предизвикателството, така ли? Искам да кажа, основното е да посрещаш предизвикателствата, нали?
— Да, нещо подобно. Заради самото удовлетворение от това, че се опитваш да осъществиш онова, което можеш да си представиш мислено. Да изпиташ възможностите си.
— И ти вярваш в това — Сам го изрече без въпросителна интонация.
— Ами да. Защо?
— Защото в този момент въображението ми работи толкова трескаво, че едва издържам. Изпитвам нужда да го изразя физически; да изпробвам възможностите си. В разумни граници, разбира се — той се измъкна нагоре, докато очите им се изравниха. Протегна ръка, свали очилата й, сгъна ги и ги пусна на пода до леглото.
Лилиан му подаде менюто. Очите й се смееха, устните й бяха полуотворени, готови за целувка:
— Тъкмо се чудех кога ще си поискаш.
И точно тогава гадният нацистки телефон иззвъня.
Гласът на другия край на жицата принадлежеше на мъж, който явно бе възпитаван в младостта си с военните филми на „Уорнър Брадърс“. От всяка сричка се процеждаше злоба:
— Ние не може по телефон говори.
— Иди на отсрещната страна на улицата и ще си викаме през прозореца — тросна му се Девъро.
— Време е ценен! Слизаш долу във фоайе, отиваш при далечен стол до прозорец отдясно на врата! Под ръка носиш „Дер Шпигел“. И разменяш кръстосани крака на всеки двайсе секунди.
— Седнал ли съм?
— Глупаво изглеждаш да кръстосваш крака прав, майн хер.
— Ами ако някой друг е седнал на стола?
Последвалото мълчание говореше едновременно за гняв и за объркване. Накрая Сам чу звук, който наподобяваше писък на подплашено прасенце.
— Премахни го! — заповяда гласът.
— Но това е глупаво.
— Правиш каквото аз казва! Време за спор няма! Ще потърсят тебе. След петнайсе минути.
— Ей, чакай малко! Сега ставам. Не съм закусил, трябва да се обръсна…
— Вече са четиринайсе минути, майн хер!
— Гладен съм, бе!
Затвориха му телефона без повече обяснения.
— Твойта мама — рече Девъро и се обърна нетърпеливо към прекрасната Лилиан.
Но тя вече не беше в леглото. Стоеше права де него, увита в хавлията на Сам.
— Така да се каже, скъпи, телефонът ни спаси. Ти имаш работа, а аз трябва да се приготвя за училище.
— За училище ли?
— Der erstklassig Strudelschule — отвърна Лилиан. — Не е на професионалното равнище на парижката кулинарна академия, но е по-весело. Започваме по обед. На „Лайпцигер щрасе“. Това е близо до „Унтер дер Линден“. Наистина трябва да побързам.
— Какво ще стане с нас? Ами закуската… ти не взимаш ли душ сутрин?
Лилиан се разсмя искрено, без превземки.
— Училището свършва в три и половина. Ще се видим тук.
— В коя стая си?
— Петстотин и единайста.
— Моята е петстотин и девета.
— Зная. Не е ли чудесно?
— Направо превъзходно…
Във фоайето на хотел „Кемпински“ се разиграваше абсурдна сцена. „Далечен стол до прозорец“ беше зает от възрастен господин, който здравата похъркваше, отпуснал глава и с полуотворена уста. За нещастие в скута му лежеше новият брой на „Шпигел“.
Отначало господинът само се подразни, но много скоро съвсем се разгневи на двамата юнаци, които стояха до него и с красноречиви жестове го караха да стане и да тръгне с тях. На два пъти Сам се опита да се намеси, като обясняваше как ли не, че и той носи „Шпигел“ със себе си. Това не помогна. Двамата не му обърнаха никакво внимание, интересуваха се единствено от господина в креслото. Накрая Девъро застана точно пред тях и започна демонстративно да кръстосва и прекръстосва крака.
Тогава до него се приближи отговорникът на асансьора и на перфектен и гръмогласен английски му обясни как да стигне до мъжката тоалетна.
В този момент огромно женище, което страхотно приличаше на Дик Баткъс18, се приближи до тримата, надвесили се над креслото, и се нахвърли върху двамата гестаповци, като им нанасяше удари по главите едновременно с кутия за шапка и с черната си кожена чанта.
Девъро разбра, че работата отива на лошо и трябва да действа бързо. Сграбчи единия от тях за врата и го измъкна от бойното поле.
— Слушай ме, педал откачен! Аз съм човекът! Кьониг ви изпраща, нали?
Минута по-късно двамата бързо-бързо го изведоха от хотела и свърнаха в една близка пресечка.
Малко по-надолу насред тясната уличка чакаше огромен камион с чергило над каросерията. Вътре пространството бе изпълнено догоре с кафези с хиляди (поне толкова изглеждаха) цвърчащи пилета.