— Ако искаш, вярвай, ама от устата ти стърчи перушина! — възкликна Лилиан, щом Сам влезе в стаята.
— Можеше да са и курешки.
— Моля?
— Пътувах с доста странно превозно средство до мястото на деловата си среща.
— За какво говориш?
— Ще взема един душ.
— Но не с мен, скъпи!
— Никога не сам изпитвал такъв глад. Ония идиоти не пожелаха да спрем дори за един… как му викаха? А, щрудел. Навсякъде eìn, zwei, drei! Mach schnen!22 Господи, ще умра от глад! Ама тия наистина си мислят, че са спечелили войната!
Лилиан се отдръпна от него.
— У-у-у, смърдиш ужасно! Как изобщо са те пуснали да влезеш в хотела?
— Минах с маршова стъпка — сигурно затова — Сам забеляза голям бял плик на писалището. — Това какво е?
— Изпратиха го от рецепцията. Било спешно, пък не били сигурни ще се отбиеш ли на връщане да попиташ дали има нещо за теб.
— Мога да заключа само, че твоят бивш перко пак не е стоял със скръстени ръце — Девъро взе и разпечата плика. Вътре имаше самолетни билети и кратка бележка. Нямаше нужда да чете бележката билетите казваха всичко.
Алжир.
Тогава зачете бележката.
— О, не! Мамка му, не! Нямам и един час!
— За какво? За самолета ли?
— Какъв самолет? Откъде, по дяволите, знаеш, че трябва да летя?
— Ами Макензи се обади. От Вашингтон. Да знаеш само как се шашна, като ми чу гласа…
— Спести ми оригиналните си обяснения! — изрева Девъро и се втурна към телефона. — Ще му кажа само няколко неща на това копеле гадно! Дори каторжниците имат почивен ден! Или поне време да хапнат и да се изкъпят!
— Няма да го намериш сега — избърбори Лилиан. — Затова се обади. Нямало да го има в хотела цял ден.
Сам се обърна и тръгна към нея застрашително. Но се спря. Това маце можеше да го накълца и да го начука на пържоли.
— Предполагам, че е обяснил защо трябва да летя точно с този самолет. Разбира се, след като е преодолял шока да чуе сладкото ти гласче.
Лилиан го гледаше учудено. Но Девъро не можеше да разбере доколко искрено бе учудването й.
— Мак спомена за някакъв германец на име Кьониг. Този Кьониг много искал да изчезнеш от Берлин веднага — независимо по какъв начин.
— И най-безобидният начин е с полет на „Еър Франс“ до Париж и оттам до Алжир, така ли?
— Да, така каза. Макар и не със същите думи. Той страшно те обича, Сам. Говори за теб като за свой син. Нероденият син, за който винаги си е мечтал.
— Ако съществува Яков, то аз съм Исав. Иначе ще ме прецакат като Авесалом.
— Не е нужно да ставаш вулгарен…
— Точно това е нужно, нищо друго! И за чий, по дяволите, ще ходя в Алжир?
— При някакъв шейх на име Азаз-Варак — отвърна Лилиан Хоукинс фон Шнабе.
Хоукинс побърза да напусне хотела. Нямаше желание да разговаря със Сам. Имаше пълно доверие в Лилиан. Всъщност доверяваше се изцяло и на четирите момичета. Вършеха си работата без грешка! Освен това трябваше да се срещне с един майор от израелската армия, който с малко повече късмет можеше да попълни и последните липсващи му подробности от гатанката. Гатанката се наричаше шейх Азаз-Варак. Трябваше да се обади по телефона в Алжир, преди Девъро да пристигне там. Ястребът не можеше да мине без тези последни уточнения, които щяха да осигурят останалата част от уставния капитал на компания „Шепърд“.
Азаз-Варак бе крадец от световен мащаб и това се знаеше. По време на Втората световна война той продаваше петрол на убийствени цени както на съюзниците, така и на Оста, като предпочиташе само онези, които плащаха на място и в брои. С това обаче не си спечели врагове; напротив — радваше се на всеобщо уважение от Детройт до Есен.
Но войната беше много стара история. Онази война. А Хоукинс се интересуваше от поведението на Азаз-Варак по време на един много по-пресен конфликт — Близкоизточната криза.
По нейно време Азаз-Варак се покри много старателно.
Страните от Близкия изток си разменяха клетви, светът напрегнато следеше сблъсъците между армиите, свикваха се спешни международни конференции, от целия този хаос хитреците трупаха невъобразими печалби, а най-лакомият от всички тях — шейх Азаз-Варак, обяви, че го нападнали херпеси и отива на лечение на Вирджинските острови.