И така, за да не мисли за глада, Сам пафкаше цигари (дори по едно време се усети, че дъвче тютюн) и размишляваше върху делата на Макензи Хоукинс. Съседът му по място бе представител на някаква източна религия, навярно сикх, с кафява кожа и сиви петна по лицето, с много малка черна брадичка, с виолетов тюрбан на главата и с бляскащи миши очи. Пътуването до Париж явно нямаше да мине в разговори и това щеше да улесни размишленията на Сам.
Значи така. Хоукинс прибра още десет милиона. И сега оставаше някакъв арабски шейх, който щеше да направи четвъртата и последна финансова инжекция. Не беше ясно какво е измъкнал Макензи от архива на разузнаването, но шантажиращият ефект от информацията можеше да се сравнява само с взрив на термоядрена бомба. Господи! Четиридесет милиона!
Какво щеше да ги прави? Кое „техническо оборудване“ и кой „личен състав“ (независимо от качествата им) струваха толкова много?
Естествено, че папата не може да бъде отвлечен с долар и половина в джоба, но беше ли необходимо да се събират пари, които биха стигнали за изплащане на външния дълг на Италия?
Едно беше сигурно. Планът на Ястреба за отвличане на папата предвиждаше прехвърляне на огромни парични суми. И всеки, който приемаше тези пари, ставаше де факто съучастник в това най-тежко престъпление! Това беше още една възможност, която Сам можеше да използва. При това доста добра възможност. Да можеше само да се докопа до имената на снабдителите — знаеше как да ги подплаши и да остави Мак с вързани ръце. Разбира се, че Ястребът няма да отиде при някой и да му каже: „Абе, знаеш ли, ще купя от теб този влак, защото смятам да отвлека онзи симпатяга папата и влакът ще ми е от полза.“ Не, опитен генерал от военното разузнаване няма да постъпи така. Но ако Сам успее да се свърже с този някой и му рече: „Абе ти знаеш ли, че влакчето, дето го продаваш на оня брадат идиот, ще бъде използвано за отвличане на папата? Ха, сега спи спокойно, де!“ — е, това вече е нещо друго. Онзи няма да си продаде влака. И ако успее да спре продажбата на влака, навярно ще може да прегради пътя и на другите доставки, от които се нуждаеше Ястребът. Макензи представляваше една цяла армия, а всяка военна операция зависеше изцяло от стабилните доставки. Без тях стратегическите замисли трябваше да се променят, а можеше и съвсем да пропаднат. Това е свещено военно правило.
Да, разсъждаваше Девъро, вторачен в германския здрач от борда на незаредения с храна самолет на „Еър Франс“, тази възможност си заслужава да бъде използвана. Като прибави първото — да открие как Ястребът възнамерява да осъществи отвличането, и второто — да разбере с какъв шантажиращ материал Макензи държи инвеститорите в ръцете си, доставчиците ставаха третата важна съставка. В превантивното лекарство.
Сам затвори очи и го налегнаха видения от далечното минало. Беше в стаята си на приземния етаж в къщата в Куинси, щата Масачузетс. На средата имаше огромна маса, върху която влакчетата му от комплекта „Лайънъл“ кръстосваха във всички посоки, през миниатюрни тунели и мостчета, през долчинки и баирчета. Но изведнъж усети, че нещо не бе на ред.
Ами да! С изключение на локомотивите, всички вагони имаха един и същ надпис: „Хладилен. Храна“.
На летище „Орли“ обявиха, че пътниците за Алжир трябва да останат в самолета. За Девъро това нямаше значение, щом забеляза белия камион, който се приближи до служебната врата и мъже в бели престилки започнаха да прехвърлят от него в бюфета блестящите от чистота метални кутии с вкуснотии. Дори хвърли радостна усмивка към Мишето око до него и забеляза, че тюрбанът му се е смъкнал над челото. Реши да го предупреди (защото всеки ще ти е благодарен, ако му кажеш, че се разхожда с разкопчан панталон), но се сети, че на „Орли“ в самолета се качиха няколко познати на арабина, които дойдоха при него да изразят почитанията си и не рекоха нищо за тюрбана. Значи не е фатално, заключи Девъро. Освен това и на ония чалмите бяха поразкривени. Навярно това бе религиозен признак, по който се отличаваха от други секти.
А и в момента Сам не можеше да мисли за нищо друго, освен за блестящите кутии на колелца, които вече изпълваха скарите в бюфета на самолета и разпращаха във всички посоки ухания на escalope de veau, tournedos, sauce Béarnaise23 и, ако не го лъжеше обонянието, на стек au poivre.24 Бог на небето не спеше и се грижеше за „Еър Франс“. Майко мила! Девъро пресметна грубо часовете, откакто яде за последен път: бяха към трийсет и шест.
От високоговорителя над пилотската кабина се чуха неясни думи и боингът потегли към пистата за излитане. Само след две минути самолетът вече бе във въздуха, а стюардесата разнасяше сред пътниците най-смислената според Сам литература — менюто.