Поръчката му задържа стюардесата при него по-дълго от всеки друг на борда. Това се дължеше на факта, че му течаха обилно лигите и трябваше да преглъща, докато изреждаше блюдата. Последва цял час на агония, през който за аперитив пътниците вземаха коктейли. Обикновено Сам не пропускаше аперитива, но този път не можеше да помисли за пиене. Стомахът му бе празен, та дрънчеше.
Накрая вечерята се появи в дъното на пътеката между седалките. Стюардесата мина напред да раздаде малките салфетки и приборите, като подпитваше тук-там кой какво вино е поръчал с основното ястие. Сам не го сдържаше на мястото му и проточваше нетърпеливо врат над облегалката пред него. Миризмите, които достигаха до него, щяха направо да го побъркат. Всяко отделно благоухание бе като празник за ноздрите му и обилни слюнки се стичаха надолу в гърлото му с всеки разпознат мирис.
И естествено, че точно това ще се случи.
Странният сикх до него скочи от мястото си и развърза чалмата. От нея изпадна огромен револвер. Желязото издрънча на пода, Мишето око се наведе, сграбчи го и закрещя:
— Айиии! Айиии! Ал Фатах! Ал Фатах! Айиии!
Това беше сигнал за начало. В първа класа започна невъобразима симфония от викове „Айиии!“ и „Ал Фатах!“.25 Някъде изпод широките си панталони Мишето око измъкна адски дълъг ятаган, от вида на който можеше да ти призлее.
Сам гледаше безмълвно. Напълно съкрушен.
Значи тоя не беше сикх. А арабин. Мръсен палестинец, неговата мила родна мамка! Какво друго?
Острието на ятагана вече лъщеше пред очите на уплашената стюардеса, а дулото на пистолета потъна между гърдите и. Момичето правеше всичко възможно да запази присъствие на духа, но ужасът просто струеше от очите й.
— На жицата! На жицата при командира! — крещеше палестинецът. — Този самолет ще продължи за Алжир. Такава е повелята на „Ал Фатах“! Към Алжир! Само към Алжир! Или всички ще умрете! Ще умрете! Ще умрете!
— Mais, oui, monsieur26 — проплака стюардесата. — Самолетът е за Алжир! За там летим, мосю!
Арабинът се оклюма. Блесналите му от ярост очи помътняха от объркване и недоумение.
Но нов пристъп на злоба ги съживи.
Той разцепи въздуха с ятагана и неистово размаха револвера.
Налудничавите му крясъци можеха да пръснат свръхиздръжливите стъкла на илюминаторите, но за щастие не успяха.
— Айиии! Айиии! Арафат! Чуйте думата на Арафат! Еврейски кучета и християнски свини! Никаква храна, никаква вода, докато не кацнем! Така повелява Арафат!
Някъде далеч в мъждукащото си подсъзнание Сам чу тихо гласче, което нашепваше: „Прецакаха те, сладуран такъв“.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Режисьор-постановчикът сбърчи вежди; две цигулки и три валдхорни изпортиха кресчендото във „Валса на Мюзета“. Краят на действието се провали. За кой ли път.
Записа си какви забележки да направи на диригента, който се усмихваше измъчено, без да усеща дразнещия дисонанс. Това бе обяснимо: слухът на бедния човечец вече не беше така добър.
Вдигна поглед и установи, че осветителят пак дремеше или беше отишъл до тоалетната. За кой ли път. Лъчът на прожектора се бе смъкнал надолу, абсолютно неподвижен, право в трапа на оркестъра и осветяваше един нещастен флейтист вместо Мими на сцената.
Записа си и това.
На сцената забеляза друг проблем. Всъщност два. Летящите врати в кафенето бяха закачени наопаки и празнината под тях разкриваше на публиката какво става зад декора. А там се тътрузеха безброй голи крака на статисти; от скука някои дори се чешеха между пръстите. Вторият проблем бе със стълбите отляво на сцената. Не бяха закрепени както трябва и единият крак на Рудолфо пропадна в празното пространство, а някакъв чеп разпра чорапогащника му чак до чатала.
Режисьор-постановчикът въздъхна и си записа и това.
И това беше редовно представление на „Бохеми“ от Пучини. Mannaggia!
Точно когато изписа три големи удивителни след двайсет и шестата забележка за тази вечер, помощник-касиерът влезе при него в служебната ложа и му подаде някакво листче.
Беше бележка за Гуидо Фрескобалди и понеже му се занимаваше с всичко друго, но не и със спектакъла, режисьор-постановчикът я разгъна и я прочете.
Без да иска, затаи веднага дъх. Старият Фрескобалди щеше да припадне (ако изобщо е възможно Гуидо да припадне). Някакъв вестникар от публиката искаше да се види с Фрескобалди след представлението.