— О, да, направете го, моля ви! — извика Гуидо. — Такива отвратителни неща изписаха за братовчед ми. А няма по-изтънчен човек на света от него, от папата. Плаче ми се, като си спомня какви главоболия му създадох!
— Сигурна съм, че не ви се сърди. За вас говори само хубави неща.
— Да, да, разбира се — отвърна Фрескобалди с насълзени очи. — Като деца играехме заедно из нивите, докато родителите ни си гостуваха едни на други. Джовани… простете, папа Франческо… бе най-добрият от всички братя и братовчеди. Дори като момче бе добър човек. Какви ги плещя? Не знам, разбирате ли ме?
— Той ще се радва да ви види отново — рече синьората. — Не сме уточнили още точната дата, но той се надява да се срещнете, за да ви снимаме заедно.
Гуидо Фрескобалди не можа да се сдържи. Без да загуби и грам достойнство, заплака тихичко, не издаде нито звук, не направи никакъв жест.
— Такъв мил човек. Знаете ли, когато отпечатаха онази гадна статия, той ми изпрати бележка. Саморъчно я написал. Гуидо, братовчеде скъпи и приятелю, вика ми, защо се криеш толкова години от мен? Когато имаш път към Рим, обади ми се, моля те. Може малко да се поборим. Направил съм място в градината. Благославям те во веки веков, Джовани — Фрескобалди попи сълзите в очите си с крайчеца на памуче от пудриерата. — Нито намек, че е разгневен или обиден. Но естествено, че никога не бих посмял да обезпокоя такъв велик човек. Че кой съм аз?
— Той е знаел, че вината не е ваша. Разбирате, че вашият братовчед предпочита да не се разчуе, че подготвяме контрапубликация срещу комунистическата статия. Знаете какво е сега международното положение…
— Нито дума! — прекъсна я Гуидо. — Гроб съм и ще чакам само да ми се обадите кога да дойда в Рим. Ако се наложи — в случай, че имам представление — ще оставя дубльора си да играе вместо мен, но ще дойда. Публиката може да започне да хвърля домати, но за Франческо съм готов на всичко!
— Това ще го трогне.
— Знаете ли — Фрескобалди се наведе напред в креслото и снижи глас, — че лицето под тази брада и мустаци е съвсем същото като на преподобния ми братовчед?
— Настина ли толкова си приличате?
— Още от деца.
— И през ум не ми е минавало. Но сега, като го казахте, наистина започвам да намирам някаква прилика.
Режисьор-постановчикът затвори тихо вратата. Беше леко открехната; не го видяха, а и нямаше смисъл да ги безпокои. Гуидо щеше да се притесни, защото гримьорната му не бе голяма. Значи така — Фрескобалди ще се срещне с братовчед си, папата. Buonissimo!28 Навярно щеше да убеди Светия отец да отпусне малко средства за Ла Скала Минусколо. Имаха нужда от пари.
Представлението беше ужасно.
— Айиии! Ал Фатах! Айиии! Арафат!
С викове палестинските революционери изскочиха през вратата на самолета и се спуснаха по стълбите към бетонната писта на летище „Дар ел Бейда“. Известно време долу се прегръщаха и целуваха, после изчезнаха в нощта с размахани ятагани. В радостната суматоха един от тях без да иска си клъцна пръста, но това не опечали никого. Под водачеството на Мишето око групата хукна към оградата на летището.
Никой не се опита да ги спре. Напротив — от контролната кула обърнаха прожекторите към тях, за да им осветяват пътя, докато прескачат оградата. За властите беше ясно, че е по-добре да оставят тия идиоти да си отидат през нея. Ако минеха през сградата, само щяха да навредят на имиджа им. Колкото по-бързо се разкарат, толкова по-добре. Само пречеха на туризма.
Щом и последният палестинец се измъкна от самолета, Сам се навря в бюфета. Но уви. Дори в моменти на криза „Еър Франс“ запазваше самообладание… и финансова прозорливост. Блестящите метални кутии бяха приготвени за пътниците на обратния полет.
— Но аз съм си платил, за да ме нахраните, ваш’та мама! — изкрещя Сам.
— Съжалявам — отвърна стюардесата с безизразна усмивка. — Забранено е сервирането на храна след приземяване. Пише го в разпоредбите.
— Но, за Бога, нали ни отвлякоха!
— На билета ви е записано „Алжир“. Ето, в Алжир сме. На земята. След приземяване. Не се разрешава храна.
— Това е нечовешко!
— Това е „Еър Франс“, мосю.
Девъро премина алжирския митнически контрол като залиташе от глад. В ръката си държеше четири петдоларови банкноти, разперени като карти за игра. На всяко от четирите гишета проверяващият се усмихваше, прибираше по една банкнота и го пропускаше веднага. Никой не погледна багажа му. Сам грабна куфара си от гумената транспортна лента и хукна да търси ресторант на летището.