— Тизи… кой?
— Узу, господин Девърооо.
— Узу ли? Това пък къде е?
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Без предупреждение Мадж грабна от Сам слушалката.
— Я ми го дай тоя! — изрепчи се тя. — Зная къде е Тизи Узу; със съпруга ми веднъж бях там. Ужасно място!… Слушай, който и да си, надявам се, че имаш основателна причина да каниш приятеля ми в Тизи Узу. В тая забутана дупка няма ни ресторант, ни хотел, за тоалетна да не говорим.
Тя не сваляше слушалката от ухото си и внимателно слушаше какво казва арабинът, като отвреме-навреме кимаше с глава. Воят от другата страна на линията достигаше и до ушите на Сам.
— Остави, Мадж, ще се оправя сам…
— Чакай, този мухльо дори не е алжирец… Да… Да… Добре. Тогава ще слезем двамата заедно!… Щеш, не щеш — това е положението, пустинен плъх такъв… Това, са си твои уши, сладурче… А, и още нещо. Щом пристигнем, искам да видя заредена маса с ядене за моя приятел. Разбра ли ме добре? И никакви бисквити от камилски лайна, ясно ли е? А така. Слизаме след пет минути.
Тя затвори телефона и се усмихна на Девъро, който лежеше съвсем разсъблечен и пребледнял.
— Много мило от твоя страна, но нямаше нужда…
— Не ставай глупав. Не ги знаеш тия какви са. Аз ги познавам много добре. Трябва да си твърд с тях. Съвсем безобидни са. Нищо, че размахват ножове. Освен това не бих могла да се отделя от теб дори за миг. След като зная какво бяхме решили да правим. А и състоянието ти… — тя се наведе и отново го целуна. — Така съм загрижена за теб.
Девъро допускаше, че от изтощението и глада може да има халюцинации, но двамата араби в дълги бели роби във фоайето на хотела наистина имаха зловещ вид.
Питър Лори и Борис Карлоф29. Доста по-млади от оригиналите на най-новите им снимки, които Сам бе виждал, но иначе си бяха лика-прилика.
Следващите двайсет минути му бяха като сън. Все пак, трябваше да запази способността си да разсъждава. Азаз-Варак — който и да бе той и където и да се намираше — бе последният от инвеститорите. Време бе да се замисли за своята контрастратегия.
Питър Лори седеше на предната седалка до Борис, който караше. Колата препускаше по утринните улици на Алжир и задницата й занасяше опасно на всеки завой. Бяха изминали почти половината от извиващия по стръмния хълм път, когато Девъро се усети, че отиват към летището „Дар ел Бейда“.
— Със самолет ли ще пътуваме? — попита той угрижено.
— Разбира се, скъпи — отговори Мадж. — Тизи Узу е на около двеста мили на изток. Твърде дълго се пътува с кола. Не забравяй, че вече съм била там.
Девъро я погледна. Помълча малко и прошепна:
— Да, помня. Но не мога да разбера защо си тук. Знаеш ли в какво се намесваш? Осъзнаваш ли какво правиш?
— Опитвам се да ти помогна.
— Като Роуз Мери Уудс.
Отвътре хеликоптерът бе малко по-тесен от главната чакалня на гара „Пенсилвания“. Навсякъде бяха разпръснати възглавници, а до всяко място за сядане имаше сложна система от водна помпичка и маркуч, окачен на стената, с нещо като газова горелка отдолу. В дъното отворен коридор водеше към задната част.
Три минути след излитането донесоха на Сам първото хранително вещество от Бог знае колко часа. Купичка с горчива черна течност, чийто мирис едва-едва напомняше на кафе. Миришеше повече на развалена сардина.
Изпи я на един дъх, сбърчи вежди и погледна към дребния арабин, увит в чаршафи, който му я наля. Дребосъкът завъртя няколко колелца на водната помпичка на стената и запали с клечка кибрит горелката отдолу. Откачи гумения маркуч от стената и подаде края му на Сам.
Девъро го взе и се — зачуди какво да го прави. Със сигурност нямаше да му помогне, но поне щеше да сложи нещо в устата си. Нищо вече не можеше да надмине агонията в стомаха му. Пъхна мундщука между зъбите си и всмукна смело.
Не глътна пушек, а по-скоро някаква пара. Едновременно сладка и лютива. И доста приятна. Всъщност прекрасна. И съвсем разсейваща.
Сам дръпна по-силно от мундщука; после пак и пак. Погледна към Мадж, която седеше срещу него върху купчина възглавници.
— Я си хвърли дрешките, мила — чу се да казва. — Ще бъдеш ли така добра?
— Как не, ей сега, чакай ти — отвърна му тя с предизвикателен шепот.
Шептеше ли наистина? Гласът й сякаш достигаше до ушите му някъде отдалеч на приливи и отливи.
— Първо блузката, ако обичаш — пак не бе сигурен, че той самият казва това, което чуваше. — После и поличката, ама си позавърти малко дупето, де. Голям кеф ще е.