И така до безкрайност. Докато в един момент Сам не издържа и закрещя.
Нищо друго, само крещеше.
Азаз-Варак и министрите му го погледнаха. Кимнаха едновременно, сякаш искаха да кажат: „Разбрахме те добре“. И пак се запрепираха на скапания си арабски език.
В този момент тъмна мъгла замрежи погледа му и последното, което си спомняше, бяха думите на шейха на шейховете, изречени с пискливия му глас:
— Сребърните снегове достигнаха пустинята. Тези гадни документи са като следи от камила в пясъчна буря, те нямат никакъв смисъл. Никакво значение, което би могло да предизвика гнева на Аллах или на международните власти. Като благосклонен и всезнаещ човек, ги подписах. Не че съм съгласен с ужасяващите твърдения, които трябваше да изслушам, а защото искам само да помогна за обединяването на света в любовта, куче омразно такова.
Азаз-Варак се надигна от купчината възглавници под задника му. Няколко превити на две министри го съпроводиха до една разделителна завеса в шатрата, зад която шейхът се скри.
Питър Лори се приближи до Сам с договора в ръка. Подаде му го и прошепна:
— Пъхай го в джоба. Да не го види пак окото на сокола, че тогава — не знам…
— Соколът става ли за ядене?
Притеснено, арабчето се втренчи в него:
— Очите ти плуват в орбитите си, Абдул Девъро — рече той. — Вярвай на Корана, книга четвърта, параграф първи.
— Какво по дяволите означава това? — промълви със сетни сили Сам.
— Свети празници бяха дадени и на невярващите и те вече не бяха неверници.
— Означава ли това, че ще ядем?
— Да. Повелителят на хановете е поръчал любимото си блюдо: варени камилски ташаци, задушени в стомах от пустинен плъх.
— Айиии! — изпищя Девъро пребледнял и скочи от земята. Мандалото падна, оттук-нататък не му оставаше нищо друго, освен пълно самоунищожение. Краят бе съвсем близо. Разрушителни сили искаха той да свърши в ужасни мъки.
Така да бъде. Ще посрещне смъртта без колебание. Твърдо. Без да размишлява, само с неудържим гняв. Прескочи възглавниците и килимите и изскочи навън. Слънцето клонеше към залез; краят му щеше да дойде с оранжевите отражения на залязващия диск над пустинния хоризонт.
Варени ташаци! Стомах на плъх!
— Мадж! Мадж!
Трябваше да я намери! Тя можеше да разкаже на майка му и на Аарон Пинкъс за неговата кончина. Нека знаят, че е посрещнал смело смъртта.
— Мадж! Къде си?!
Когато чу гласа й, усети объркване, съвсем различно от усещанията на онези, които са пред умиране.
— Здрасти, сладур! Ела насам. Виж какво става. Няма да повярваш!
Сам се обърна с крака, заровени в пясъка до кокалчетата, пресъхналите му устни трепереха. На петдесетина метра няколко араби се бяха скупчили пред хеликоптера и надничаха в пилотската кабина.
Съвсем объркан, Девъро се повлече натам. Арабите се размърмориха, но му направиха място да мине. Сам се хвана за ръба на прозореца и се надигна да види какво става вътре. Беше лесно, защото машината бе затънала надълбоко в пясъка.
Само че нямаше какво да гледа, трябваше да слуша.
Непрекъснато, оглушително пращене се носеше от таблото за управление и резонираше в стените на тясната кабина. Мадж седеше на мястото на помощник-пилота, блузата й бе разкопчана почти до долу.
От радиото долетя глас, от който Сам се смрази; за един миг убийствен ужас го накара да забрави и глада и изтощението.
ЧАСТ ТРЕТА
„Безпроблемното управляване на всяка корпорация зависи в значителна степен от изпълнителния състав, чиято биография и убеждения трябва да са в съзвучие с общите цели на структурата, а самоличността на кадрите е подчинена на облика на корпорацията.“
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Кардинал Игнацио Кварце, чиито фини, аристократични черти говореха за няколко поколения noblesse oblioge32, прекоси като фурия канцеларията си във Ватикана и стигна до огромния прозорец с тераса, гледащ към площада „Свети Петър“. Думите изхвърчаха като куршуми от ядно свитите му устни, носовият му глас скърцаше като развален грамофон:
— Тоя селяндур Бомбалини вече прекалява! Чуй какво ще ти кажа. Той позори колегията, която го издигна, Господ да ни е на помощ!
Кардиналът говореше на един пухкавичък свещеник с бебешко лице, който се бе отпуснал — доколкото позволяваше физиката му — в тапициран с кадифе стол по средата на стаята. Розовите му бузки и бърнестите устни говореха за не толкова аристократичен произход, колкото на кардинала, но и за не по-малка любов към комфорта. Гласът му приличаше повече на котешко мъркане: