— Добре, Мак, няма да споря с теб. Прекараха те наистина, признавам го. И ти вярвам. Че мразиш войната. Може би това е напълно достатъчно. Не знам вече. Личното ми желание е да си отида у дома в Куинси и ако прочета името ти във вестниците, ще си спомня думите, казани от доблестния войник в тази стая.
— Е това е приказка, момко! Чак ме просълзи.
— Щом казваш, че няма нищо опасно, ще свърша това, което искаш. У теб ли са документите за банката?
— Не искаш ли да разбереш сумата, която съм заделил за твоето участие в операцията? Ама че хубава дума — „заделил“, нали съм президент на корпорация, няма да се излагаме с разни селски изрази, я.
— Впечатлен съм. Каква е вноската?
— Кое?
— Заделената сума, бе. Уж си финансов магнат, пък…
— Хитро копеле си ти — прекъсна го Ястребът. — Какво ще кажеш за половин милион, а?
Какво да каже Сам, като онемя. Видя ръката си, която трепереше от почуда, гледаше я и не можеше да повярва, че е негова. Неговата си беше, защото за проверка реши да размърда пръстите си и те помръднаха.
Половин милион долара.
Какво толкова имаше да му мисли? Ненормална работа, като всичко останало. Включително фактът, че не можеха да го обвинят в нарушение на законите.
Сега бе моментът да поиграе на „Монопол“. Я да купим тая уличка и онова паркче.
Стоп. Отиваш в затвора.
Защо да се тревожи?
Полза никаква.
— Това е разумен… хонорар — рече той.
— Само това ли ще кажеш? С парите, дето съм ти внесъл в банка в Ню Йорк, ще можеш да наемеш на работа оня евреин — как му беше името — и ще ти е благодарен за това — Макензи явно остана разочарован. Май очакваше Девъро пак да вдигне олелия до бога.
— Ще падна от щастие, чак като видя сумата вписана в банковата ми сметка в Бостън и чуя майка ми да се оплаква от обслужването в Копли Плаза.40 Разбра ли?
— Знаеш ли — промърмори Хоукинс, опитвайки се де избегне погледа му, — малко си странен.
— И малко съм… — Девъро не довърши. Нямаше смисъл.
От коридора долетя отчетливо и равномерно потракване на високи дамски токчета. През сводестия вход на гостната влезе Реджайна Грийнбърг. Беше в бежов костюм с панталон, закопчаното сако покриваше изцяло титаничните й цици. Изглеждаше съвсем делова. Хвърли бегла усмивка на Сам и се обърна към Хоукинс:
— Разговарях с персонала. Пет души ще останат. Трима няма да могат. Налагало им се да живеят в селото, а аз им обясних, че това е неприемливо.
— Надявам се, че не са се обидили. Джини се разсмя свойски:
— Едва ли. Разговарях поотделно с всеки, а на тримата платих за два месеца напред.
— Останалите схванаха ли условията? — Макензи бръкна в джоба на ризата си за нова пура.
— Напълно. Особено след като им съобщих размера на премиите — отвърна Джини. — Най-малко три месеца няма да мърдат от тук. Роднините им ще казват, че са се хванали на сезонна работа във Франция. Няма да досаждат с въпроси.
— Досущ като на служба отвъд океана — коментира Ястребът и поклати глава. — Но заплащането е къде-къде по-добро, отколкото на военния, при това няма ни оръжие, ни стрелба, ни Господи помилуй.
— Данните им също са в твоя полза — продължи Джини. — Само двама от тях са женени. И доколкото разбрах, не са очаровани от това. Така че, нито ще липсват на съпругите си, нито ще тъжат за тях.
— Ще ни трябват и няколко жени — отбеляза Макензи. — Ще огледам наоколо за удобно място за палатките, разбира се по-далеч от маневрите. А юридическият ни съветник ще отиде до Цюрих да се погрижи за някои финансови въпроси. Как мислиш, Сам, колко време ще отнеме тая работа?
Девъро се стресна, трябваше му време да осмисли какво го питат. Направо бе поразен от властта, която Ястребът имаше върху Джини. Доколкото си спомняше, разводът им е бил преди повече от двайсет години, а тя му докладваше като ученичка на поправителен изпит.
— Не те чух какво каза — измънка Девъро, за да спечели време и да помисли.
— Колко, викам, ще се бавиш в Цюрих?
— Ден, ден и половина, ако няма засечки, разбира се. Всичко ще зависи от разплащането по сметките. Мисля, че преводите са кодирани през Женева, но може и да се лъжа.
— Възможно ли е „засечките“ да се отстранят, ако бутнем някой и друг долар?
— Вероятно. В случая добра работа може да свърши един отказ от получаване на лихви. Периодът от време е малък, но сумите са тлъсти. Банките ще получат няколко хиляди, и то на хартия, не в брой. И това може да накара писарите да си размърдат задниците.
— Евалла, синко, така те искам. С такъв спец като теб мога само да се гордея!