Тук Девъро направи пауза. Време беше да повиши малко тона:
— Джентълмени, от вас се иска да извършите такова ужасно престъпление, че всяко зло пред него бледнее, престъпление, което е твърде възможно и да не успее и може само да приближи всеки от вас до смъртта, или до присъда, с която ще бъдете обречени на мизерно вегетиране зад решетките до края на живота си. Защото между стените на тази къща живее човек, който ще ви лиши от най-ценното! От свободата! От живота ви! Той си мисли, че може да извърши невъзможното. Нездравият му разум е убеден, че може да преодолее бързата и ужасяваща реакция и да избегне отмъщението на целия свят! Той иска да ви поведе към лакомите лапи на забравата. Иска да отвлече главата на римокатолическата църква! С една дума — луд човек!
Сам спря. По ред започна да изучава лицата им. Цигарите им горяха нахалост във въздуха, зяпнали бяха от почуда, очите им щяха да изскочат от напрежение, ако не беше парализиращата сила на шока.
А така! Шашна ги! Правосъдието лежеше в дланта му! А думите, които току-що изрече, ги връхлетяха като гръмотевици!
Време беше да ги довърши с най-силните козове. Неустоимите цифри — номера и кодови думи, с които всеки от тях щеше да стане богат. Много, много богат. Без да са направили нищо, ако не се смята желанието им да се предпазят от вечната забрава.
— Джентълмени, разбирам, че сте покрусени и ме боли да ви гледам такива. Боли ме, че аз трябваше да ви причиня това. Както заявил великият римлянин Марк Аврелий, „Трябва да правим каквото трябва тогава, когато съдбата изисква да го направим“. А пък индийският пророк Бага Нишяд отбелязал: „Кофите изплакани сълзи могат да се изсипят върху семената и оризът ще роди зърна като диаманти“. Аз нямам диаманти, джентълмени, но за всеки от вас съм запазил по едно богатство. Заслужена награда. Пари, които ще облекчат болката ви и ще ви върнат към свободата, където няма страх, няма забрава. Ето. Давам ви тези малки картончета. Всяко от тях е паспорт към личното ви благоденствие. Позволете ми да ви обясня. И Сам взе, че им обясни.
А седмината подофицери разглеждаха картончетата и си хвърляха по някой поглед.
— Говорите ли френски? — попита го единият от французите.
Девъро се разсмя, при това с доста леко сърце:
— Хабер си нямам…
— Благодаря — рече французина и се обърна към останалите. — Vous parlez tous français?41
Всички кимнаха утвърдително.
И започнаха да си приказват на френски.
Тихо. Бързо. Накрая седемте глави пак кимнаха утвърдително. Сам беше трогнат, сигурно обсъждаха как да му благодарят, мислеше си той.
Затова остана като гръмнат, когато двама от тях го сграбчиха, обърнаха го с лице към пода и започнаха да овързват китките на ръцете му с жица.
— Какво правите, бе? Защо ми връзвате ръцете? Ама какво е това? — викаше той, и въртеше глава към гръка, който свали червената си кърпа от врата и я навиваше на лента.
— Ами това? Какви са тия работи, бе?
Около него се чуваха странни металически прищраквания, точно както при проверяване на оръжие преди стрелба.
— Ние имаме съчувствието, за което говорехте, мосю — рече му французинът. — И затуй на всеки разрешаваме да си завърже очите, преди да го екзекутираме.
— Каквооо!?
— Смелост, синьоре — обади се италианецът. — Добре си знаем занаята. Или приемаме залозите, или не участваме в играта.
— Уха! — изрева викингът. — Т’ва е игра, брато. Едни печелят, други губят. Ти изгуби.
— Каквооо!?
— Носете го долу на плочника — нареди вторият французин. — Ако някой ни срещне, ще кажем, че тренираме.
— Мак! Мааак! Маааак!
Поведоха го по коридора. Няколко чифта ръце запушваха устата му. Сам започна да ги хапе.
— Хоукинс! Къде си, твойта мама да… ъх,… ъх…
Ръцете пак се стовариха върху лицето му. Групата напредваше доста бързо по коридора към стълбището. Девъро отново успя да отвори уста и впи зъби в плътта пред нея. Ръцете инстинктивно се отдръпнаха. Сам ритна с крака назад и за миг се освободи.
Преди да са го сграбчили отново, хукна напред и се хвърли презглава по извитата стълба надолу. Докато се търкаляше, виковете му огласяха цялата къща:
— Хоукинс! Излез, копеле мръсно! Тия идиоти ще ме убият.
Подмяташе се той надолу по стъпалата, главата му се удряше в стената, с рамене поемаше лашкането в стената при всеки завой на стълбите. Виковете му ставаха все по-нечленоразделни, но цялостното им съдържание не можеше да се сбърка: