— Ти с всичкия ли си си, бе човече? Имам ли вид на жена, която си има пикльовци вкъщи?
— Просто подслушах без да искам разговора ви, мадам…
— Това беше най-малката ми дъщеря, Бриджит, която се грижи за хлапетата на големия ми син, докато онези двамата са на околосветско пътешествие… представяте ли си, околосветско пътешествие!
— Вашият съпруг не се ли възпротиви?
— Как би могъл да го направи, по дяволите? Та Денис е голям счетоводител с всичките му там букви пред името. Той ни плаща данъците.
— Ясно.
— Така си е да му се не види! Никога не си завъждайте деца, които са по-умни от вас. После плащаш майка си и баща си — Телефонът в колата избръмча и госпожа Лафърти го вдигна. — Какво има, Бриджи? Не можеш да намериш хладилника ли, момиче?… О, ти ли си Пади, скъпи, с какво удоволствие бих ти пъхнала главата във варел със смазочно масло. — Ерин Лафърти подаде слушалката на Хоукинс. — Пади каза, че господин Пинкъс иска да говори с вас.
— Благодаря ви, мадам… Командире?
— Не, още съм аз, Пади, велики генерале. Ще ви дам шефа след една-две секунди. Просто исках да ви кажа да не обръщате много внимание на жена ми. Тя е добро момиче, но никога не е била в истинска битка.
— Разбирам, Арти. Но, ако бях на твое място щях с цената на главата си да се погрижа „хлапакът“ да получи овесената си каша с истинско мляко и „малката красавица“ да си изяде двете пържени филии с две яйца.
— А, тя пак е била на тема „закуска“, така ли? Бабите могат да почернят живота на всички, генерале… Ето ви господин Пинкъс.
— Генерале?
— Командире? Какви са координатите ви по картата, сър?
— Кое?… А накъде отиваме ли? Ами, вижте, аз току-що направих известни приготовления да останем в лятната къща на зет ми в Суомпскът. Тя е на плажа и е доста приятна и тъй като той и сестрата на Шърли са в Европа, е напълно на ваше разположение.
— Много добре, командир Пинкъс. Един комфортен бивак при бойни условия повдига духа на бойците. Имате ли адреса? Трябва да го предам на Малкия Джоузеф във Бостън, защото скоро ще пристигнат подкрепленията ни.
— Хората го знаят като старото имение „Уъртингтьн“ на Бийч Роуд, понастоящем собственост на Сидни Бърнбаум. Не съм сигурен дали има номер, но цялата предна стена е боядисана в кралско синьо, което така допада на сестрата на Шърли.
— Напълно достатъчно, командир Пинкъс. Подкрепленията ни несъмнено са подбирани от елитен корпус и ще я намерят. Нещо друго?
— Просто кажете на жената на Пади къде отиваме. Ако случайно се разделим, тя знае пътя.
Ястреба предаде информацията и моментално получи бързия и ясен отговор на Ерин Лафърти: — О, Исусе, благословен да си! Ще си имам работа с момчетата, дето се грижат за кухнята на евреите, а те наистина знаят откъде да вземат най-хубавото месо и най-пресните зеленчуци!
— Била сте там и друг път, доколкото се досещам?
— Да съм била там ли! Не казвайте никога на енорийския ми свещеник, но славният Сидни и скъпата му съпруга Сара ме направиха кръстница на сина им Джошуа — точно по еврейски маниер, нали разбирате. Джош ми е като собствен син, а Пади и аз се молим един ден той и Бриджи да се вземат.
— А енорийският ви свещеник ще одобри ли?
— Какво разбира той, по дяволите? Само се налива с френските си вина и ни отегчава до смърт с книжките си. Нескопосник.
— Помисляла ли си сте си някога да се кандидатирате за Папа? — попита Макензи с усмивка. — Навремето познавах един, който мислеше точно като вас.
— Опазил ме Господ! Как би могла една проста ирландка като мен дори да си го помисли?
— „Смирените ще наследят земята“, защото на техните плещи се крепи морала на цялото човечество.
— Ей, ти! Да не би да се опитваш да ме сваляш? Защото, ако е така, моят Пади ще ти счупи главата!
— Дори не си и мечтая за това, мадам — отвърна Ястреба, гледайки профила на Ерин Лафърти. — И съм сигурен, че ще го направи — добави боецът, който вероятно беше един от най-добрите в ръкопашния бой, служили някога в армията. — Той, разбира се, би ме смазал.
— Ами, годинките си летят, но момчето ми все още си го бива.
— Той има вас, а това е далеч по-важно.
— Какви са тези четки, бе момко? Аз съм стара жена, за Бога!
— А пък аз съм един още по-стар мъж, но едното няма нищо общо с другото. Просто искам да кажа, че за мен е чест да ви познавам.
— Поставяш ме в неудобно положение, войниче!
— Не съм искал.
Ерин Лафърти натисна педала на газта до край и колата се понесе с пълна скорост напред.
Волфганг Хитлух, роден Били-Боб Бейо, мина през вратата и тръгна, следвайки указателните табели, по широкия коридор на отделението за загубен багаж на летище „Логън“. В ролята си на една трета от високоплатената група за сигурност, наета от „Работна Сила Плюс Плюс“, той трябваше да се срещне с двамата си Kameraden59 на покрития паркинг срещу стоянката на такситата. За разпознаване трябваше да държи сгънат „Уолстрийт джърнал“ с няколко ясно оградени с червено мастило заглавия, въпреки че до последния момент твърдо беше настоявал това да бъде екземпляр от книгата Mein Kampf60.