Ако не се нуждаеше така отчаяно от работа, щеше да откаже на принципна основа. „Джърнал“ беше всеизвестен символ на упадъчните, алчни за пари демокрации и трябваше да бъде изгорен на клада заедно с още деветдесет и девет процента от вестниците и списанията в страната. За нещастие, обаче, на Волфганг работата му беше необходима, защото един подозрителен черен служител от бюрото за безработни беше унищожил чековете му за помощи — и сега му се налагаше да остави принципите си на заден план и да приеме аванса от две хиляди долара и самолетния билет.
Всичко, което знаеше, беше, че той и двамата му Kameraden трябваше да охраняват някаква група от седем човека, които се крият, като трима от тях са военни. Това означаваше, че шест униформи ще се грижат за четири цивилки, което си беше сладка работа. Волфганг Хитлух, с „Джърнал“-а в едната ръка и с чантата си в другата, се запромъква между колите и прекоси двете открити платна, водещи към паркинга. „Не трябва да бия на очи!“ — помисли си той, докато отиваше към огромния гараж под лъчите на късното следобедно слънце. Всичко трябваше да бъде пазено в дълбока тайна, го бяха предупредили от „Работната Сила Плюс Плюс“. Ангажиментът явно се състоеше в охраната на толкова високопоставени официални лица, че правителството не се решаваше да гласува доверие на слабаците неарийци, проникнали навсякъде в Тайните служби… Къде бяха неговите Kameraden — зачуди се той.
— Ти ли си, Волфи? — попита огромен негър, изниквайки от сянката на една кръгла колона от бетон.
— Какво?… Кой? Какво казахте?
— Много добре ме чу, приятелче. Ти носиш вестника, а ние видяхме червеното мастило, когато пресичаше онези две улици на откритото — Черният гигант протегна ръката си и се усмихна. — Радвам се да се запознаем, Волф — името ти е доста странно, между другото.
— Да, ами… предполагам, че е така — Нацистът прие протегнатата ръка така, като че ли докосването щеше да го зарази с някаква болест за цял живот.
— Ще бъде голям майтап, братко.
— Братко?
— Ето — продължи огромният мъж, посочвайки зад себе си, — нека да те запозная с нашия партньор и не обръщай голямо внимание на външния му вид. След като се измъкна, не можа да се стърпи да не навлече любимите си парцали.
Казвам ти, Волфи, ще се пукнеш от смях, ако чуеш как говорят тия дърти врачки и откачените им мустакати съпрузи!
— Врачки ли…?
— Хайде, Роман, излез оттам и ела да се запознаеш с Волфи!
От сянката на колоната изникна втора фигура, мъжът пак беше мускулест, но беше облечен с развяваща се оранжева риза и син пояс над плътно прилепналите черни панталони. Черни къдрици се спускаха над челото му, а на едното ухо имаше златна обеца. „Циганин!“ — помисли си Волфганг. — „Молдавският бич! По-зле дори от евреите или негрите! Deutschland über alles!61 — циганин!“
— Хело, мистъф Волфовиц! — извика мъжът с обицата, протягайки ръката си. Ослепително белите му зъби пробляснаха под тъмните мустаци. Той беше абсолютна противоположност на представата на Волфганг за Kamerad. — формата на очите ти ми говори, че ще имаш дълъг живот с големи финансови успехи! За тази ценна информация не искам никакви пари — все пак ще работим заедно, нали?
— О, велики фюрер, къде си, да му се не види? — прошепна Волфганг, ръкувайки се с отсъстващо изражение.
— Какво е това, Волфи? — попита черният колос, полагайки грамадната си черна ръка на рамото на Волфганг.
— Нищо, нищо!… Сигурни ли сте, че няма никаква грешка? Вие сте от „Работна Сила Плюс Плюс“?
— А откъде другаде, братко. Между другото, аз се казвам Сайръс — Сайръс М. Името на приятеля ми е Роман З., а ти си Волфи X. Естествено ние изобщо няма да се питаме какво означават буквите на вторите ни имена — което и без това не променя кой знае колко нещата, защото си имаме и още много други, нали така, братко?
— Jawohl62 — Волфганг кимна и след това пребледня. — Исках да кажа, че си абсолютно прав… Brudder63.