— Какво?
— Братко — добави моментално Хитлух с извинителен тон. — Братко, исках да кажа братко!
— Е, де, не се притеснявай, Волфи, аз те разбирам, говоря и немски.
— Наистина ли?
— Да, бе. Иначе защо мислиш, че отидох в затвора?
— Защото говориш немски ли…?
— Нещо такова, приятелче — каза тъмнокожият гигант. — Виждаш ли, аз съм правителствен химик и ме бяха командировали в Бон, за да им помогна в работата върху някакви изкуствени торове за посевите в Щутгарт, само че не беше така.
— Какво не беше?
— Не беше изкуствен тор… О, това беше елементарно, но не беше изкуствен тор, а просто газ, много вреден газ. На път за Средния Изток.
— Mein Gott64! Но може би е имало причини…?
— Разбира се, че имаше. Пари в брой и загубата на доста хора, които не изглеждаха толкова важни за шефовете. Трима от тях ме изненадаха една нощ да анализирам последните съставки. Те ме нарекоха schwarzer Neger65 и ме подгониха, а двама извадиха и пистолети срещу мен… Така беше.
— Кое беше така?
— Хвърлих и тримата проклети шваби във ваните с разтвор — което означаваше, че те няма да могат да дойдат в съда, за да свидетелстват, че съм действал при законна самоотбрана… И така в интерес на добрите дипломатически отношения, се съгласих да полежа пет години в пандиза тук, вместо петдесет там. Струва ми се, че дължа още три месеца, но аз и Роман се измъкнахме миналата нощ.
— Но ние не сме химици, а наемници!
— Човек може да бъде най-различни неща, приятелче. За да успея да завърша два университета за седем години, от време на време ми се налагаше да отделям по някой друг месец за странични занимания. Ангола — и от двете страни, между другото — Оман, Карачи, Куала Лумпур. Няма да останеш разочарован от мен, Волфи.
— Мистир Волфовиц — прекъсна го Роман З., разкършвайки облечения си в оранжево гръден кош и пристъпи, като че ли се готви да изиграе някакъв цигански танц. — Пред себе си виждате най-великият човек с нож, безшумен нож, когото изобщо сте се надявали да видите!… Кръц, кръц, муш, ряз! — Думите бяха придружени от диви жестове и бързи завъртания, а синият пояс плющеше във въздуха и оранжевата риза се развяваше. — Попитайте когото искате в планините на Сърбо-Хърватско!
— Но вие сте лежал в затвора тук…
— Пробутах неколкостотин лоши чекове, какво да ви разправям? — добави Роман З. с нещастен и обезверен глас, протегнал умоляващо ръце. — Човек емигрира, обаче методите му не струват нищо в една чужда страна, която отказва да разбере душата му.
— Ето, Волфи — каза Сайръс М. — Сега знаеш всичко за нас, ами ти какво ще ни кажеш?
— Ами, приятели, виждате ли, аз съм това, което някои хора наричат таен агент-единак… — изрече с твърд немски акцент Волфганг.
— Също така си южняк, който говори немски — прекъсна го Сайръс. — А това е странна комбинация, нали?
— Така ли мислиш?
— Мисля, че ти личи, когато си развълнуван, Волфи. Защо си развълнуван, приятелче?
— Не си ме разбрал правилно, Сайръс — каза Волфганг с още по-отчетлив немски акцент. — Просто ми се ще да се захванем по-скоро на работа.
— О, ей сега ще се захванем. Ние просто искаме да научим нещичко за теб като наш партньор. Виж сега, на нас може да ни се наложи да оставим живота си в твоите ръце, нали разбираш, Волфи?… А сега, разкажи как едно добро момче-южняче като теб е научило немски? Да не е било част от тайната разузнавателна работа, която си вършил?
— Много си прав! — отвърна Волфганг, лепвайки широка изкуствена усмивка на устните си. — Виж сега, навремето ме обучиха да се внедрявам в големите градове като Берлин и Мюнхен и да следя мръсните комунисти.
— Да нямаш предвид всичките тези комунистически копелета около Бранденбургската врата, които сега се разхождат по „Унтер дер Линден“?
— Като че ли никнат изпод камъните, това ще ти кажа!
— Sie sprechen nicht sehr gut Deutsch66.
— Ами, аз изобщо не можах да го науча чак толкова добре, че да разбирам, когато ми говорят бързо, Сайръс, но разбирам накъде клониш.
— Да, бе, да, просто няколко думи и ключови фрази… — Изведнъж без всякакво предупреждение огромният негър изпъна в поздрав дясната си ръка. — Heil Хитлер!
— Sieg Heil! — изкрещя Волфганг толкова силно, че някои от пристигащите на летище „Логън“ се обърнаха, озърнаха се и побързаха да се отдалечат от сцената.