— Моя задник го беше грижа, франк, както и моят екип. Ние бяхме далеч зад линиите.
— Това е минало. Аз съм пенсионер!
— Но ти си консултант, франк, голям и уважаван експерт в Държавния департамент по военните въпроси в Далечния изток. Всичките тези партита, добавките към заплатата, частните самолети, отпуските, любезността на партньорите.
— Аз съм си ги заслужил, напълно!
— Ако не броим това, че не различаваш едно крайбрежие от друго — плюс-минус няколко мили. Те това е експерт!
— Ястреб, ваденето на стари кирливи ризи няма да донесе добро нито на теб, нито на мен. Исусе, видях по телевизията, че са ти дали онази голяма шведска награда, така че, какво искаш от мен? Просто си докарвам някой и друг долар и се грижа за градината си — имам артрит и какво ли не. Е, какво?
— Работиш за Департамента, значи.
— Работя и им помагам със своя опит.
— Тогава ще им помогнеш и с нещо допълнително, франк, или в противен случай Воинът на столетието ще надуе свирката си срещу един от най-големите слепци на армията в Корея — Ястреба уточни в подробности условията си.
Разговорът с Бевърли Хилс започна малко сковано:
— Госпожа Грийнбърг, ако обичате.
— В тази резиденция няма никаква госпожа Грийнбърг — каза студен мъжки глас от Калифорния.
— Сигурно съм избрал погрешен номер…
— Не, просто употребихте погрешно име, сър. Госпожа Грийнбърг си отиде преди повече от година. Желаете ли случайно да разговаряте с лейди Кавендиш?
— Това Джини ли е?
— Това е лейди Кавендиш71. Мога ли да попитам кой я търси?
— „Ястреба“ е достатъчно.
— „Ястреба“? За злобната и граблива птица ли става въпрос, сър?
— Много злобна и много граблива. А сега кажете на лейди Кавиар72, или както й е името, че аз съм на телефона.
— Ще й кажа, но не ви гарантирам нищо.
Внезапната тишина, означаваща „почакайте“, бе прекратена от силния радостен глас на първата съпруга на Мак:
— Съкровище, как си?
— Бях доста по-добре, преди да разговарям с тоя палячо, който трябва да отиде да му извадят сливиците. Кой е тоя, да го вземат дяволите?
— А, той дойде заедно с Чанси; бил е иконом на фамилията от години.
— Чанси ли?… Кавендиш?
— Лорд Кавендиш, съкровище, фрашкан с пари и всеки иска да се запознае с него.
— А какво стана с Ма ни?
— На него му доскуча с такава стара жена като мен и аз му дадох свободата срещу известна сума.
— Да му се не види, Джини, ти не си стара!
— В очите на Мани дори и шестнадесетгодишните прехвърлят хълма… Но стига за мен, скъпи, ти си важен. Толкова се гордея с теб, Ястреб — Воин на столетието! Всички момичета сме много горди с теб!
— Да-a, задръж празненствата по този случай, момиче, това може да се окаже шашма.
— Какво? Няма да го понеса — ние няма да го понесем!
— Джини — прекъсна я Макензи, — нямам време. Лайняните копелета от Вашингтон отново са взели задника ми на мушка и ми е нужна помощ.
— Ще извикам момичетата още днес следобед. Какво можем да направим и на кого можем да го направим?… Разбира се, няма да мога да се свържа с Ани, тя е пак там, в една от онези колонии за прокажени. Мисля, че Мадж е някъде на Източния бряг — Ню Йорк или Кънектикът, или нещо такова. Но ще я извикам, нея и Лилиан, и ще измислим нещо.
— Аз всъщност се обаждам на теб, Джини, защото мисля, че ти си тази, която може да ми помогне.
— Аз ли, Ястреб? Виж, аз дълбоко оценявам кавалерството ти, но аз наистина съм най-старата. Не съм особено въодушевена да си го призная, но Миджи и Лил вероятно по-добре ще подхождат на нуждите ти. Те все още изглеждат прекрасно. Разбира се, Ани си остава първенец в това отношение, но ми се струва, че облеклото, което предпочита напоследък, ще изкара ангелите на всеки мъж с панталони.
— Ти си чудесна и великодушна жена, Джини, но изобщо не става въпрос за нещо такова… Ти говориш ли си още с Мани?
— Само чрез адвокати. Той иска някои от картините, които сме купували заедно, но проклета да съм, ако позволя този малък рогат негодник да се докопа дори и до тази с най-евтината рамка.
— По дяволите, това беше ударът, на който се надявах!
— Кажи го, Ястреб. Какво е това, което ти трябва?
— Трябва ми един от тези сценаристи, на които плащаше той от студиото, за да напише нещо за мен.
— Да не би да правят още един филм за теб?
— O не, никога!
— Радвам се да го чуя. За какво тогава ти трябва писател?