— Ето ме, Вожде! — извика Джони, грабвайки телефона от изящната масичка, марка „Адолфо“.
— План А-едно. Изпълнявай.
— Майтапиш се, сигурно се майтапиш!
— Един генерал не се „майтапи“, когато надвисне заплаха от нападение. Код Ярко зелено! Предупредил съм за самолет на летището и автобусните компании в Омаха и Вашингтон. Всичко е в пълна готовност. Ще тръгнете призори, така че разпространи съобщението. Цялото снаряжение трябва да е опаковано и проверено до двадесет и два нула, нула. Ще се атакува без ограничения по целия вашингтонски контингент. Това е заповед, войнико. И не искам никакви червенокожи с червени очи в бригадата ми. Ще маршируваме!
— Сигурен ли си, че не искаш да си помислиш по този въпрос още една-две седмици, генерале?
— Току-що получи заповедите си, сержант. Бързото им изпълнение е от решаващо значение!
— Точно това малко бе безпокои, големи приятелю.
Залезът дойде и си отиде, а масивната, вдъхваща страхопочитание статуя на Линкълн беше осветена от множество прожектори, докато притихналите, хипнотизирани туристи си махаха един на друг и се викаха, за да погледнат този шедьовър от различни страни. Като странно изключение се открояваше един мъж с необичайна външност, който изглежда беше зает с нещо много потайно, намиращо се в тревата под краката му. Той вървеше по права линия от стъпалата на Мемориала, обиждайки под нос туристите, с които се сблъскваше и от време на време забиваше лакти в стомасите и камерите на нападащите го натрапници, а след това наместваше червената перука, която непрекъснато се свличаше над ушите и врата му.
Винсънт Манджекавало не случайно се беше родил и отраснал в Бруклинския Mondo Italiano74. Той добре знаеше кога е за предпочитане да пристигне на една „среща“ доста преди уговорения час, защото в определени случаи думата „среща“ можеше да означава и труп, окачен на месарската кука в някоя кланица. Проблемът, който измъчваше Вини Бам-Бам, се криеше в множественото число на думата „крачки“ — какво означаваше това крачка, по дяволите? Дали беше фут, ярд, ярд и половина или нещо средно?
И освен това, как можеше да брои точно, вървейки през тълпите нощно време? Щом наближеше шестдесет и три се блъскаше в някакви палячовци, перуката се свличаше върху очите му, объркваше „крачките“ му и той забравяше до къде е стигнал. И пак на стълбите и отначало! Мамка му! На шестия опит той най-накрая стигна до едно огромно дърво с медна табелка върху ствола, на която беше написана датата, когато е било засадено от някакъв президент през някоя си година и всякакви глупости, които не интересуваха никого, но около проклетото дърво имаше кръгла скамейка и в това вече имаше някакъв смисъл. Той можеше да седне на нея и лудият генерал, с когото трябваше да се срещне и да обмени информация, сигурно нямаше да види лицето му.
Естествено, Винсънт реши да се отдалечи от дървото и да почака в сянката на едно друго дърво — Бог знае на колко въшливи крачки разстояние от първото. Но той знаеше за какво да гледа, висок дърт палячо, обикалящ около това дърво с табелката и сигурно с пера на главата.
Наблюдавайки възпълната фигура, кръжаща около мястото на рандевуто, униформеният генерал Етълред Броукмайкъл изпадна в почуда! Никога не беше обичал Макензи Хоукинс; фактически, беше точно обратното, защото Мак беше един от приятелите на презрения Хезълтайн, но винаги се беше възхищавал от способностите на стария воин. В този момент обаче той постави под въпрос всичките тези години на мълчаливо възхищение. Това, което току-що видя, беше абсурдно поведение за един разузнавач — абсурдно поведение ли, ха, та то беше пълен фарс! Хоукинс очевидно беше купил или взел назаем сако, предназначено за някой набит мъж, беше го натъпкал с подплънки, а за да прикрие естествения си ръст вървеше, или по-точно се тътреше, с тромава походка на човекоподобна маймуна през тълпите пред Мемориала на Линкълн. Това беше гледка, от която на създателя на „Самоубийствената шесторка“ му се повдигаше! И не можеше и дума да става, че Броуки Втори се е припознал, защото Ястреба пак си беше сложил загубената червена перука. Само че тук, в топлата и влажна вашингтонска нощ, тя непрекъснато се свличаше върху очите му. Той очевидно никога не беше чувал за течно лепило, което би трябвало да е познато на всеки почитател на театъра. Той ше му говори за аматьорвил, Макензи Хоукинс, новобранец такъв!