— Лейк… Лейк Джордж? — попита един пребледнял съдия отляво, на чиято физиономия се беше изписал неочакван ужас. — Имам там прекрасна лятна къща.
— В горната част на щата Ню Йорк ли, сър? Трябва ли да питате? — Макензи снижи глас, сякаш обхванат от неизказан ужас. — Ловните и погребални полета на мохоките?
— Нещо такова… струва ми се.
— Нашето племе е издънка на мохоките, сър, но ще ви призная най-откровено, ние почувствахме, че трябва бързо да се махнем и да се отправим на запад, далеч от нашите най-близки кръвни братя.
— Защо е било необходимо това?
— Мохокският ловец е може би най-жестокият и смелият от всички нас — но, ами, не съм сигурен, че разбирате.
— Да разбираме… какво?
— Когато ги предизвикват, те подпалват шатрите на враговете си през нощта, както и цялото вражеско имущество и земи. Това е политика за обезвреждане на противника, която ние счетохме за прекалено жестока за нашия клон. Разбира се, мохоките все още ни смятат за едни от тях. Кръвта не става лесно на вода. Безусловно, те ще се присъединят към нашата борба.
— Аз мисля, че ние отново трябва да се посъветваме! — отсече Върховният съдия и микрофоните пак онемяха. Целият Съд се скупчи и само главите им подскачаха нагоре-надолу, докато шушукаха помежду си.
— Мак! — изсъска Редуинг. — Нямаше и капка истина във всичко, което надрънка! Апахите са от народа на Атабаска и не са част от нас; чероките никога не биха завързали никого върху мравуняк, това е напълно абсурдно, а семинолите са най-миролюбивото племе от всички нации!… Мохоките, ами, те обичат да стрелят по престъпници, защото това им носи добри пари, но никога не нападат никого, който да не ги е нападнал или е откраднал от тях пръв, а и със сигурност не биха подпалили земята, защото после на нея няма да може да се отгледа нищо!
— Ако обичаш, дъще на уопотамите — каза Ястреба, застанал царствено в перестия си шлем и поглеждайки надолу към Дженифър. — Какво знаят тези тъпи бледолики?
— Ти окаля всички индиански племена!
— А тези хора какво са правили с нас през всичките тези години?
— С нас ли?
Микрофоните изпукаха за пореден път, гъгнивият глас на Върховния съдия прогърмя от високоговорителите: — Нека документите да свидетелстват, че ние ще препоръчаме на правителството на САЩ незабавно да влезе в преговори с уопотамския народ за намиране на разумно разрешение на въпроса за обезщетения за нанесени в миналото щети. Без оспорване, Съдът отсъжда в полза на ищеца. Това ще бъде обявено в последствие. Съдът се оттегля sine die87! — И след това, без да осъзнава, че микрофоните все още работят, Върховния съдия добави. — Някой да се обади в Белия дом и да каже на Субагало да си гледа работата! Този кучи син ни забърка в тази каша, както винаги. Сигурно той ни е изключил тъпата климатична инсталация. Потя се, та чак се лее в цепката на гъза ми!… Извинявайте, скъпа.
Новините за триумфа на уопотамите достигнаха фоайето само за няколко минути. Вождът Гърмяща глава, в пълни парадни одежди, закрачи надолу по мраморния коридор към голямата зала, очаквайки одобрението и почестите на народа си. Празненството, наистина, беше в пълен ход, но празнуващите изглежда нямаха нищо общо с повода за това празненство. Огромната галерия беше пълна с танцуващи и подскачащи мъже и жени от всички възрасти, а танците варираха от достолепни валсове до хардрок и участниците се въртяха и носеха под звуците на осъвременената и малко по-бърза версия на оригинален индиански химн, леещи се от огромните високоговорители. Дори и пазачите, туристите и вашингтонската полиция от време на време се присъединяваха към танцуващите; разбунената огромна зала се беше превърнала в арена на див карнавал.
— О, мили Боже! — възкликна Изгрев Дженифър Редуинг, щом слезе от асансьора заедно със Сам и Аарон.
— Поводът е много радостен — каза Пинкъс. — Твоят народ с право триумфира.
— Моят народ ли? Това не е моят народ!
— Какво имаш предвид? — попита Девъро.
— Погледнете! Виждате ли поне един уопотам, поне една боядисана физиономия или индианска пола да пее, да танцува или да крещи?
— Не, но виждам доста уопотами вън на пода.
— И аз, но не мога да разбера какво правят.
— Ами, те май обикалят от група на група и окуражават… о, о, те разнасят…
— Хартиени чашки! И пластмасови бутилки — точно както ни каза Роман. Те раздават нашия йоу-йоу сок!
— Малка поправка — каза Сам — Продават го.