— Кои са тези уопотами, по дяволите, Аарон?
— Индианско племе, чиито територии са се простирали на север по протежението на Мисури до форт Калхун, на запад са стигали до Кедровото плато, на юг до Плачещата вода, а на изток до Ред Оук сити в Айова.
— И какво толкова има? Реалното историческо владеене е било компенсирано с подходяща за времето си сума и това е било потвърдено от Върховния съд, струва ми се в 1912 или 1913 година.
— Твоята невероятна памет както винаги е на висота, Сам. Но имаш пропуск, лапсус, така да се каже.
— Аз никога не греша. Аз съм перфектен — в правен смисъл, искам да кажа.
— Ти спомена за споразумения, които са огласени и документирани.
— Какви други видове има?
— Такива, които са били погребани, Сам. Това, което се намира пред теб, е истинското. Прочети го, приятелю и след час и половина ме извести за твоето ценно становище по въпроса. Междувременно пий брендито, но пестеливо… В най-горното чекмедже има листове и моливи, а декларацията започва с папката от лявата ти страна. Ще искаш да си водиш бележки, убеден съм, Сам — Аарон се обърна към Ястреба. — Генерале, струва ми се, че е добре да оставим Сам насаме с документите. Имам чувството, че всеки път, когато погледът му попадне върху вас, мисълта му се насочва в съвсем друга посока.
— Сигурно защото съм облечен в племенните одежди.
— Да, убеден съм, че има връзка. По повод на външния ви вид — какво ще кажете, Пади, исках да кажа сержант Лафърти, да ни откара в едно малко ресторантче, което често посещавам, когато нямам желание да се срещам с любопитни типове.
— Момент, командир Пинкъс. Ами Сам? Той прекара един тежък боен ден и в стомаха му сигурно марширува цяла армия.
— Нашият млад приятел е напълно запознат с начините за използване на рум-сървиса, генерале. Сметките му потвърждават този негов опит… Между другото, в този момент той не изглежда гладен.
Това беше самата истина. Със зяпнала уста и широко разтворени очи Девъро се беше нахвърлил върху първите страници на декларацията. В ръката му стърчеше молив, а самата тя беше отпусната на жълтите листа за водене на записки. Той изтърва молива, който изтрополи върху бюрото и прошепна:
— Никой от Нас няма да оцелее. Не могат да си позволят да ни оставят живи.
На три хиляди мили западно от Бостън, щата Масачузетс, и малко на север се намира почтеният град Сан Франциско, щата Калифорния. Няма да бъде изненада, ако разберем, че болшинството от новодошлите в Бей Сити от Източното крайбрежие са бивши обитатели на Бостън. Някои демографи приписват заслугата на величественото пристанище и казват, че това е основният фактор, привлякъл тези бегълци от Ню Ингланд. Други твърдят, че причината е в осезаемия академичен дух, поддържан от множеството университетски градчета и усърдно множащите се кафенета, в които се обсъждат всякакви теми, присъщи и на Бостън. Има и трети. Те настояват, че магнетизмът се крие в нарастващата и нерядко окуражаваща толерантност към различните начини на живот, която допада на нестандартната бостънска душевност. Например бостънските избиратели застават с радваща чистосърдечност зад мнение, противоположно на общонационалното. Тези думи нямат нищо общо с нашата история, ако изключим това, че личността, с която ще се запознаем, както и някой си Самюъл Дансинг Девъро, бяха завършили право в Харвард.
Всъщност тази личност се беше срещала със Самюъл Девъро. По едно време „Аарон Пинкъс и съдружници“ активно се интересуваше от нея и желаеше да я привлече на работа при себе си. За щастие или пък за нещастие тя намери друго поле за изява, защото бе пропита изцяло от съзнанието, че е член на едно малцинство, а това чувство дълбоко озадачаваше както бостънските професионалисти, така и академичните сноби. Тя не беше черна. Не беше еврейка, азиатка, южноамериканка, нямаше родствени корени нито в Средиземноморието, нито в земите на Бенгал или край Арабско море. За нейното малцинство нямаше нито клубове, нито общества, нямаше фондации, защото…никой не ги смяташе за група, заета със себе си и своята публична известност. Те просто бяха тук и вършеха своята работа, каквато и да беше тя.
Тя беше индианка.
Името й беше Дженифър Редуинг, като „Дженифър“ заменяше „Изгрев“. Според нейния чичо, вожда Орлов взор, името й беше дадено, защото беше излязла от утробата на майка си с първите лъчи на слънцето в Мидландската болница в Омаха. В годините, в които подрастваше, тя разбра, че тя, а по-късно и брат й, са измежду най-надарената част от младото поколение на уопотамите и по този случай Съветът на старейшините отпусна необходимата сума, за да й осигури добро образование. И след като се възползва от този подарък с целия талант, който имаше, тя едва изчака последните изпити, за да се върне в Запада — възможно най-на запад, където хората не очакваха индианците35 да носят сарита и да си лепят червени точки по челата.