Беше пет и половина сутринта и Сам Девъро, с полузатворени кръвясали очи, беше приключил с декларацията на уопотамите, както и тридесет и седем страници с бележки по нея в тефтера си.
О, Господи, трябваше да си почине, та дори и само за да може да намери някаква смислена перспектива, ако такава въобще съществуваше в цялата тази идиотска бъркотия! Главата му се пръскаше от стотици факти със и без връзка с положението, дефиниции, заключения и противоречия. Само една почивка би възстановила често възхваляваните му способности да осмисля и анализира. В момента те бяха толкова замъглени, че се съмняваше дали би могъл да се справи с нещо, дори ако беше в детската градина, а още по-малко да разубеди Санфорд, или неизвестно как му беше името, да не го бие. Тогава и двамата бяха на шест години и нещо се беше случило на площадката за игра. Той се зачуди какво ли бе станало с това извънгабаритно приятелче; несъмнено беше свършил като генерал в армията или като терорист. Сигурно също като „Лудия“ Мак Хоукинс, който в настоящия момент спеше в спалнята за гости на хотелския апартамент и който носеше отговорността за странните двеста листа, пълни с неизбежна беда, представени на вниманието на Аарон Пинкъс и Самюъл Ласинг Девъро, който вече се бе примирил с мисълта, че никога няма да облече съдийска тога — освен може би като последно желание, преди да бъде разстрелян в килиите на Пентагона по заповед едновременно на Президента, Министерството на отбраната, ЦРУ, Управлението по контраразузнаване и Дъщерите на американската революция. Ами Аарон — бедният Аарон! Не стига, че трябваше да се разправя със студено накъдрената Шърли, но освен това той също беше прочел декларацията на Мак, което само по себе си беше достатъчно, за да му осигури вечно забвение.
Всемогъщи Христе, Командването на Стратегическите военновъздушни сили! Ако тези вековни дървета във Върховния съд дадат дори частична подкрепа на искането — а това беше иск, както към съвестта, така и към законността — цели части, ако не и цялото КСВВС щеше да стане притежание на някакво малобройно мизерно индианско племе със загубеното име уопотами! Законът уточняваше: „Всички по-късни структури и материали, намиращи се на узурпираното или откраднато реално владение, принадлежат на ощетената страна или страни.“ Мамка му!
Трябваше да си почине — може би дори да поспи, ако беше възможно.
„Исусе, изтощен съм!“ — помисли си Девъро, като ставаше от стола, след което се насочи със залитане към спалнята, отбелязвайки смътно, че Аарон е бил така любезен да запали нощната лампа. Затвори вратата здраво и се съсредоточи върху обувките си: коя от тях да събуе първо и как? Дилемата беше разрешена, когато стигна до леглото и се стовари отгоре му с обувките и със затворени очи. Заспа незабавно.
И тогава от глъбините на абсолютния вакуум до него достигна някакъв стържещ настойчив звън, който непрекъснато се усилваше. Той посегна към телефона, отбелязвайки, че кварцовият часовник до леглото показва осем и четиридесет. — Да? — измърмори.
— Тук е предаването „Грабвай печалбата!“ — изкрещя възторжено някакъв глас от другата страна на линията. — Тази сутрин звъним в хотели, избрани произволно от най-страхотната баба, последният член на нашата велика публика и това сте вие, късметлията, късметлията! Трябва само да ми отговорите кой е високият брадат президент, произнесъл Гетисбъргската реч39 и печелите сушилня за дрехи! Какъв е вашият отговор, страхотен господине?
— Вървете no дяволите — отвърна Сам, премигвайки срещу светлината, струяща от прозореца.
— Спри лентата! Някой да намери джуджетата с фокусите и да ги изкара пред публиката…
Девъро остави слушалката и се прозя, трябваше да стане и да прочете бележките си и тази перспектива никак не го привличаше. Нищо вече не го привличаше в обозримото бъдеще, изпълнено с черни дупки и пукнатини, в които щеше да пропадне и да се гърчи в агония за вечни времена. Проклетият Хоукинс!
Защо трябваше този вманиачен военен кучи син да се появява отново в живота му… Къде беше Хоукинс? Не беше обичайно този жизнерадостен боен кон да посреща утрото с нещо по-малко от боен вик с пълно гърло. Да не би да беше умрял в съня си — не, някои неща бяха прекалено хубави, за да се случат в действителността. Мак щеше да пребъде вечно, тероризирайки поколения след поколения мирни невинни хора. Въпреки всичко, Мак и тишината бяха опасна комбинация; нищо добро не можеше да се очаква от един мародер. И така, Сам се надигна от леглото, учуден, че обувките все още са на краката му и тръгна с неуверена походка към вратата. Отвори я предпазливо и видя насреща си фон Маниак, разположен по хавлия зад бюрото на Аарон.
39
Гетисбърг — място на решаваща битка по време на Гражданската война (юли 1863) и на речта на Абрахам Линкълн, посветена на Националните гробища