— Вечерно училище, сър. Курс за преквалифициране на имигранти в Бостънския университет.
— Обърнете малко внимание на този млад човек, джентълмени. Той е нещо по-различно!
— Тоя е най-големия задник от всичките. Това място е добро, той няма да се задържи и месец.
— Кажи ни нещо, което да не знаем, Педро!
— Може би — прекъсна разговора им Аарон Пинкъс, — ще пожелаете да разгледате това великолепно фоайе. То е наистина уникално… Бихте ли превели, ако обичате, Раул.
— С най-голямо удоволствие, сър.
Внезапно откъм асансьора се появи някакъв набит мъж с трескави очи. Той се огледа наоколо и бързо се придвижи към едно удобно място близо до изхода, откъдето очевидно щеше да може да наблюдава фоайето. Невидима за него, от сенките излезе една висока фигура с посивяла коса и индиански жакет от еленова кожа и направи няколко крачки в посока на силно развълнувания мъж, след което спря на метър от него.
— Caramba!
— Madre de dios!
Пронизителният дует изпълни фоайето, защото двамата мъже във фраковете крещяха с пълно гърло и сочеха набития мъж до изхода.
— Homicido!
— Asesino!
— Criminal!
— Demendare el policía43!
Шокираният недружелюбен джентълмен, който беше станал обект на обвиненията на фраковете, се спусна да бяга, но беше спрян на момента от високия мъж в индиански костюм, който го повали с един удар във врата и хвана главата му в мъртва хватка, докато в същото време забиваше коляното си в опашката на обвиняемия.
— Сержанти! — изрева Ястреба. — Командир Пинкъс заповяда да се евакуираме!
— И то възможно най-бързо — добави Аарон откъм вратата. — Хотелската охрана точно попълваше формулярите за открадната собственост в кабинета, но вече излязоха и са повикали полицията. Бързо!
— Ами какво ще правим с vicioso, генерале?
— Когато се събуди ще го боли гърба месец-два. Чудя се дали мафията си има санаториуми.
— Бихте ли побързали и тримата, ако обичате!
— О’кей, команданте — каза Деси-Едно и се огледа наоколо в мелето. — Хей, Раул!
— Si, Señor Embajador?44 Вие сте страхотни!
— Ще ти се обадим по-късно, човече! Сигурно ще искаш да дойдеш с нас в армията, а?
— Може, амиго. Там е по-спокойно, отколкото тук. Адиос! Буикът на Аарон Пинкъс набра скорост по Бойлстън стрийт, зави на първия завой и се отправи към хотел „Риц-Карлтън“.
— Какво е това? — изкрещя внезапно Ястреба, виждайки Деси-Едно да слага четири портфейла на седалката между себе си и Деси-Две.
— К’во е това? — попита невинно Д-Едно и вдигна невинен поглед към генерала.
— Това са портмонета — портфейли — четири броя!
— Там беше егати голямата тълпа — предположи Д-Две. — Моят приятел хич не се е постарал днеска, защото той се справя много по-добре.
— Мили Боже — каза Пинкъс зад кормилото и отново го облада чувство за самосъжаление. — Охраната на хотела… всичките тези формуляри за открадната собственост.
— Не може да правите така, сержант!
— Аз не съм чак такъв въшливец, генерале. Тва е само странична дейност, както му викате вие, гринговците.
— О, велики Аврааме — помоли се тихо Аарон, — аз наистина трябва да си наложа да бъда спокоен, кръвното ми се е качило в небесата.
— Какво става, командире Пинкъс?
— Нека просто да кажем, че това не е бил един нормален работен ден за мен, генерале.
— Искате ли аз да шофирам?
— О, не, благодаря ви. Всъщност шофирането отвлича мисълта ми от тези неща — Аарон се пресегна към радиото и го включи.
Звуците на концерта за флейта на Вивалди изпълниха малката кола и накараха Деси-Едно и Две да се спогледат неодобрително, а Пинкъс да диша по-равномерно и дълбоко, дарявайки му няколко мига душевен покой. Обаче само няколко мига. Изведнъж музиката прекъсна и развълнуваният глас на водещия замени успокояващия Вивалди с разтърсваща новина-светкавица.
— Прекъсваме тази програма, за да ви поднесем един извънреден бюлетин. Само преди няколко минути хотел „Четирите сезона“ е станал сцена на един извънреден инцидент. Обстоятелствата все още не са изяснени и потвърдени, но в хотела явно е имало безредици. Те са протекли във фоайето. Включваме по телефона нашия кореспондент от мястото на събитието, Крие Никълс, който по това време е обядвал в хотела — водещият замлъкна и добави без да иска: — Обяд в „Четирите сезона“? С нашите заплати…?
— Не обяд бе, кретен! — намеси се втори глас, дълбок и резониращ. — Жена ми смята, че съм в Марбълхед…