— Но аз искам да го отрека! Не искам народът ми да мине през цялата тази месомелачка! Повечето са доста възрастни, а другите нямат достатъчно образование, за да се занимават с тази заплетена история. Те ще се объркат и несъмнено ще се поддадат на нечий натиск, и в крайна сметка ще пострадат. Това не е правилно!
— О, ясно — каза Сам и седна отново на кушетката. — Дай да държим щастливите цветнокожи в плантацията, за да си пеят там спиричуълите46 и да си яздят мулетата.
— Как смееш да ми говориш такива неща!
— Ти току-що го каза, прекрасна индианко. Ти си се измъкнала оттам и от надменната висота на професионалното си положение в Сан Франциско постановяваш, че низшите същества не са годни да строшат оковите, които ги държат на дъното.
— Изобщо не съм казала, че не са годни. Казах, че не са готови! Ние строим още едно училище, наемаме най-добрите учители, които можем да си позволим, обръщаме се към Корпуса на мира, изпращаме все повече и повече деца извън резерватите, за да получат добро образование. Но това не става за един ден. Не можеш да превърнеш един онеправдан народ в политически грамотно общество за един ден, това отнема години.
— Вие не разполагате с години, съветник, трябва да го направите точно сега. Ако сега пропуснете възможността, колкото и крехка да е тя, такава едва ли ще се появи повече. Мак е прав в това отношение. Ето затова е организирал всичко по този начин — всяко оръдие на мястото си, прикрито, а командният щаб на недосегаема позиция, но упражняващ пълен контрол.
— Какво означава цялата тази тирада?
— Предполагам, че Ястреба би го нарекъл нещо от сорта на „Ударна сила делта“, „Нулев час“.
— О, разбира се. Сега напълно разбирам!
— Изненадваща атака, Ред. Без предупреждение, никакви вестници и медии за прикритие, никакви адвокати, тръбящи за похода си към Върховния съд — всичко, организирано с остротата и бързината на кама.
— А Конгресът, дори и да го пришпорват, работи със скоростта на костенурка — довърши дамата адвокат. — Като по този начин твоят луд Ястреб ще си остане там, където е.
— Като по този начин ще остави уопотамите там, където са — коригира я Девъро. — На това му викат „сам да си напишеш некролога“.
— Може да се нарече и „директен асансьор за ада“ — каза Редуинг, стана и отиде до хотелския прозорец с изглед към градския парк на Бостън. — Това може да се случи, Сам — продължи тя, клатейки бавно глава. — Те не биха могли да го понесат. Сладкодумните политици с лимузините си и с реактивните си самолети ще се спуснат върху тях като ято птеродактили и ще ги съсипят с алкохол и сладки приказки… И аз няма да мога да ги спра, никой от нас няма да може да ги спре.
— От нас?
— Ние сме към една дузина хора, хлапета, за които Съветът на старейшините реши, че са „оготова“ — по-умни от останалите, мисля, че това е най-краткият превод, въпреки че не изразява достатъчно същината — и на нас ни бяха дадени възможности, недостъпни за останалите хлапета. Ние всички постигнахме значителни успехи. С изключение на тримата или четирима, които нямаха търпение да бъдат асимилирани и да си купят беемвета, ние сме една общност, която се грижи за интересите на племето. Всички правим каквото ни е по силите, но дори ние няма да можем да ги защитим.
— Прав ли съм в предположението си, че ти си ударната мощ на тази специално подбрана група?
— Така смятам. Аз съм много привързана към племето си и мога да им помогна със съвети, съобразени със закона.
— Използвай тогава опита си преди фактът да е станал реалност.
— По какъв начин?
— На колко от останалите вундеркинди на племето си можеш да се довериш? — отвърна с въпрос на въпроса й Сам.
— На брат ми Чарли, разбира се, когато няма бръмбари в главата… и може би на още шест или седем човека.
— Сформирайте тогава едно корпоративно обединение за попечителство, одобрено от всички членове на вашия Съвет на старейшините, с цел никаква сделка на племето от икономически характер да не може да бъде сключвана или извършвана от никое друго лице, с изключение на изпълнителните директори на гореупоменатото обединение.